Осем

Мирей трябваше да хване сокол и да го обучи, така й беше казал той, преди да прекосят Аз-Земул ал-акбар в източния край на Ерг — най-дългата верига от дюни на света. Това не бе просто изпитание или обичай сред туарегите — чиито жени ловуваха и управляваха наравно с мъжете, — а и задължително средство за оцеляване.

Очакваха ги петнайсет денонощия, може би дори двайсет, сред дюните, дни на палеща жега и нощи на неописуем студ. Не можеха да карат камилите да вървят по-бързо от километър и половина в час, тъй като червените пясъци се плъзгаха под краката им. В Гардая бяха купили провизии: кафе и брашно, мед и фурми, а също и кесии със смрадливи изсушени сардини за камилите. След като излязоха от солените блата и каменистата Хамада, където бяха последните извори, те свършиха храната и можеха единствено да ловуват. Нямаше друго същество на тази земя, което да притежава упорството, издръжливостта и хищния нрав да ловува в тези диви голи земи, освен сокола.

Мирей наблюдаваше как птицата се рее без всякакво усилие над тях, подета от горещия пустинен бриз. Шахин бръкна в торбата и извади питомния гълъб, който бяха купили. Бе купил и тънка връвчица, върза единия край за крака му, а другия уви около камък. След това пусна птицата да литне. Миг по-късно соколът я забеляза и сякаш замря във въздуха, за да заеме позиция. Насочи се стремглаво надолу, също като куршум, и нападна. Разхвърчаха се пера, когато двете птици тупнаха на земята.

Мирей понечи да се спусне напред, ала Шахин я спря.

— Остави го да вкуси кръвта — прошепна той. — Така ще забрави, че трябва да внимава.

Соколът бе на земята и разкъсваше гълъба, когато Шахин започва да придърпва примката. Хищната птица биеше с криле, ала накрая се отпусна объркана на пясъка. Шахин отново потегли примката, все едно че раненият гълъб се опитва да избяга. Както бе предположил, след малко соколът отново се нахвърли върху топлата плът.

— Скъси разстоянието колкото е възможно повече — прошепна той на Мирей. Когато е на метър, го хвани за крака.

Мирей го погледна, сякаш бе полудял, ала приближи — доколкото бе възможно — към храстите, все още коленичила. Сърцето й блъскаше, докато Шахин изтегляше плячката. Соколът бе съвсем близо, все още разкъсваше плътта на жертвата си, когато мъжът я докосна по ръката. Без да се поколебае, тя се хвърли напред и стисна сокола за крака. Птицата се изви, размаха криле и с писък заби острата си човка в китката й.

Шахин се стрелна към нея мигновено, хвана сокола и го закачули с умело движение, а след това го завърза с копринена корда към кожения повод на китката на младата жена. Мирей изсмука избликналата от другата й ръка кръв, изпръскала и лицето, и косата й. Туарегът зацъка с език, откъсна ивица муселин и превърза разкъсаната й ръка. Човката на птицата бе засегнала място в опасна близост с артерия.

— Хвана го, за да можеш да ядеш — отбеляза той с тъжна усмивка, — а се оказа, че той те изяде теб. — Пое превързаната й ръка и я приближи до незрящия сокол, стиснал с острите си нокти другата й китка.

— Погали го — посъветва я Шахин. — Нека разбере кой е господарят. Трябва ти една луна и три четвърти, за да пречупиш един хур, но ако живееш с него, ако се храниш с него, ако го галиш и му говориш — дори ако спиш с него, — той ще бъде твой до началото на новата луна. Какво име ще му дадеш, за да го научи отсега?

Мирей погледна гордото диво създание, стиснало треперещо ръката й. За момент забрави болезненото пулсиране на наранената си китка.

— Шарло — отвърна тя. — Малкият Карл. Хванах един малък Карл Велики, който се спусна от небесата.

Шахин я погледна мълчаливо с жълтите си очи, след това бавно вдигна индиговия воал, покрил долната част от лицето му. Когато заговори, воалът потрепна на сухия пустинен въздух.

— Тази вечер ще сложим твоя знак на него — обясни той, за да знае, че отсега нататък е единствено твой.

— Моя знак ли? — попита Мирей.

Шахин свали един от пръстените си и го сложи в ръката й. Мирей погледна накита от масивно злато. Върху плочката бе гравирана цифрата осем.

Тя последва придружителя си към мястото, където ги чакаха полегналите камили. Наблюдаваше го как слага крак на седлото и животното се изправя с едно-единствено движение, за да го вдигне като перце. Мирей го последва, вдигнала сокола на китката си, и двамата поеха през ръждивите пясъци.

* * *

Жаравата догаряше, когато Шахин постави пръстена сред въглените. Той приказваше рядко и се усмихваше още по-рядко. През месеца, откакто бяха заедно, тя не бе научила много за него. Основната им задача бе да оцелеят. Знаеше, че трябва да се доберат до Ахагар — планините от лава, дом на Кел Джанет Туарег, — преди детето й да се роди. Шахин не желаеше да говори по други теми и отвръщаше на всичките й въпроси със „Скоро ще видим“.

Тя се изненада, когато той свали булото и наруши мълчанието, докато наблюдаваха как златният пръстен грее сред жаравата.