Осем

— Какви въпроси? — прекъсна ме Камил. Беше прежълтял. Опитах се да си спомня разговора ни, за да го предам на Камил. Дори му предадох коментара на таксиметровия шофьор. Камил мълча, докато разказвах. Очевидно обмисляше нещо. Най-сетне заяви: — Много ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш тази случка пред никого. Аз ще се погрижа, но на твое място не бих се притеснявал. Сигурно те е объркал с някоя друга.

Отново поехме през пристанището към министерството. Когато стигнахме на входа, той заговори:

— Ако по някаква причина Шариф се свърже отново с теб, кажи му, че вече си ме информирала по всички тези въпроси. — Постави ръка на рамото ми. — И му предай, че аз лично ще те заведе в Кабил.

Шепотът на пустинята

Ала пустинята чува, макар хората да не долавят този шепот, и един ден ще го превърне в пустиня от звук.

Мигел де Унамуно

Пустинята Сахара

Февруари 1793 година

Мирей стоеше на платото Ерг и оглеждаше ширналата се червена пустиня.

На юг от нея, подобно на триметрови вълни, се надигаха дюните на Аз-Земул ал-акбар. Отдалеч, облени от утринната светлина, те приличаха на кървавочервени хищни нокти, впили се в пясъка.

Зад нея се извисяваха Атласките планини, все още забулени в сенки, обгърнати от ниски облаци, които носеха сняг. Те бдяха над пустинните земи — диви и необитаеми, по-обширни от всяка друга пустиня на земята — сто и шейсет хиляди километра пясък с цвят на натрошена тухла, където не трепваше нищо освен дъха на Всевишния.

Пустинята се наричаше Сахра. Югът. Безплодната шир. Тук бе царството на аруби — арабите, странстващи из тази негостоприемна територия.

Мъжът, който я доведе тук, не беше аруби. Шахин бе със светла кожа и коса и очи с цвета на стар бронз. Хората му говореха езика на древните бербери, управлявали тази гола пустош преди повече от пет хиляди години. Беше й казал, че са дошли от планините и от Ерг — величественото високо скалисто плато със стръмни скали, което разделяше планините зад нея от ширналите се пясъци отпред. Веригата плата носеха името Арег — Дюната. А себе си наричаха Туарег. По светените на Дюната. Туарегите знаеха тайна, древна като произхода им, тайна, заровена в пясъците на времето. Това бе тайната, заради която Мирей бе пътувала месеци наред, бе извървяла много километри с надеждата да я открие.

Нямаше и месец от нощта, в която заедно с Петиция отидоха до скритото корсиканско заливче. След това се качи на малък рибарски кораб, с който прекоси развълнуваното зимно море, за да отиде в Африка, където водачът й, Шахин, Ястреба, я очакваше на доковете на Дар ал-бейда, за да я отведе в Магреб. Бе облечен в дълъг черен хаик, със забулено в индигов литам лице и двоен воал, през който спокойно виждаше, ала никой не можеше да го види. Шахин бе един от „Сините“, свещените племена от Ахагар, където единствено мъжете носят воали, за да ги предпазват от пустинните ветрове, и боядисват кожата си в неземен нюанс на синьото. Номадите наричаха тази специална секта „Магриби“ — магьосници, — онези, които могат да разкрият тайните на Магреб, земята на залеза. Те знаеха къде се намира ключът за „Шаха Монглан“.

Ето защо Летиция и майка й я изпращаха в Африка, ето защо Мирей бе прекосила Атласките планини посред зима — четири хиляди и осемстотин километра през снежни виелици и опасен терен. Щом научеше тайната, тя щеше да бъде единствената на този свят, която се бе докосвала до фигури те и в същото време познаваше ключа към силата им.

Тайната не бе скрита под скала в пустинята. Не бе забравена и в някоя прашна библиотека. Пазеха я тези номади от старите предания. Тази тайна се носеше над пясъците, предаваше се от уста на уста и се пренасяше също като искри от угасващ огън, полетели над пустинята, обвити в мрак. Тайната се пазеше в шепота на пустинята, в легендите на обитателите й, в загадъчния шепот на скалите и камъните.

* * *

Шахин лежеше по корем в покрития с клони ров, който двамата изровиха в пясъка. Над тях бавно в спирала кръжеше сокол и се оглеждаше за най-лекото помръдване долу. Мирей бе клекнала до Шахин и не смееше да диша. Наблюдаваше напрегнатия профил на придружителя си: дългия тесен нос, извит като човката на сокола скитник, чието име носеше, светложълтите очи, стиснатите устни и тюрбана, сплетената коса, разстлала се по гърба. Той бе свалил традиционния черен хаик и също като спътничката си бе облечен във вълнена джелаба с качулка в ръждив цвят, добит от растението абал.

Цветът бе същият като на пустинята. Соколът над тях не можеше да ги различи сред пясъка и храсталака, които им служеха за естествено укритие.

— Това е хур… сокол Сакр — прошепна Шахин на Мирей. — Не е нито толкова бърз, нито толкова агресивен като скитника, но е много по-умен и с по-добро зрение. За теб ще бъде чудесна птица.