Осем

Тасили н’Аджер, или Платото на бездната, се издигаше в пустинята подобно на дълга панделка от син камък, която се виеше в продължение на четиристотин и осемдесет километра от Алжир навътре в територията на Кралство Триполи, пресичаше полите на планина Ахагар и тучните оазиси, пръснати из южната част на пустинята. Някъде в каньоните на това плато бе скрит ключът към древната тайна.

Докато Мирей следваше Шахин от пустинята към началото на тясното западно дефиле, тя усети как рязко спада температурата. За пръв път от близо месец долови мириса на прясна вода. Щом навлязоха в дефилето с високите скални стени, забеляза процеждащите се капки по напуканите скали, стичащи се по каменното корито на реката. Отстрани, по сенчестите брегове цъфтеше розов олеандър, а няколко проскубани финикови палми се бореха с течението, протегнали клони към небето.

Докато камилите се катереха през тясното ждрело, скалите постепенно отстъпиха място на богата плодородна долина, където пълноводни реки напояваха овощни градини с праскови, смокини и кайсии. Тъй като седмици наред Мирей не бе хапвала друго освен гущери, саламандри и печен лешояд, откъсна праскови от дървото, докато минаваха покрай гъстите клони, а камилите се протягаха, за да захапят тъмните зелени листа.

Всяка долина водеше към десетки други, прорязани от извити ждрела. Всяко ждрело си имаше свой климат и растителност. Образувано преди милиони години от дълбоки подводни реки, проправили си път през многоцветни пластове скала, платото Тасили бе изваяно като пещерите и бездните в морето. Реката бе създала ждрела с дантелени стени от розов и бял камък, напомнящи за коралов риф, просторни долини бяха покрити със спирални, сочещи небето копия. Около тези замъци с колони от червен пясъчник се извисяваха красиви плата със синьо-сиви стени като на непристъпни твърдини. Те тръгваха от пустинята и се устремяваха високо към небето.

Мирей и Шахин не срещнаха жива душа, докато не се качиха над полите на Абарака Тафелалет и не влязоха в тамрит — село от шатри. Тук вековни кипариси бяха свели клони към дълбоката студена река, а температурите паднаха толкова драстично, че тя не можеше да си представи четирийсет и пет градусовата горещина, която доскоро търпяха в продължение на цял месец сред голите дюни.

В Тамрит щяха да оставят камилите и да продължат пеша само с провизиите, които можеха да носят. Бяха навлезли в онази част на лабиринта, където според Шахин пътят бе толкова опасен, че дори дивите кози и дивите овце рядко минаваха.

Разбраха се с хората в селището да гледат камилите им. Мнозина бяха наизлезли, за да зяпат червените къдрици на Мирей, превърнали се в истински пламък под лъчите на залязващото слънце.

— Ще останем тук през нощта — съобщи й Шахин. — Лабиринтът се минава само денем. Утре ще тръгнем. В сърцето на лабиринта ще намерим ключа… — Той вдигна ръка и посочи края на ждрелото, където скални стени, вече потънали в здрач, скриваха останалата част от каньона.

— Бялата царица — прошепна Мирей, докато гледаше кривите сенки, които сякаш караха неравната скала да потръпва.

— Шахин, ти не вярваш, че там има каменна жена, нали… искам да кажа, не вярваш, че тя е жива. — Мирей усети студена тръпка да пролазва по гърба й, когато слънцето потъна и въздухът веднага стана студен.

— Знам, че е там — прошепна в отговор той, сякаш се страхуваше някой да не подслушва. — Казват, че понякога на залез, когато не се мярка жива душа, гласът й се носи отдалече — пее странна мелодия. Може би… Може би ще ти я изпее.

* * *

В Сефар въздухът бе студен и чист. Тук се натъкнаха на първите скални рисунки — макар тези да не бяха най-старите, — малки дяволи с кози рога се мятаха по стените. Бяха рисувани около 1500 години преди Христа. Колкото повече се изкачваха, толкова по-трудно ставаше и толкова по-древни бяха рисунките — по-магически, по-мистериозни и сложни. Докато се катереше по стръмните скални стъпала, изсечени в стените на каньона, Мирей имаше чувството, че се пренася назад във времето. На всеки завой ги очакваха нови рисунки, които разказваха как животът на хората е бил част от бездната — част от цивилизацията, — съществувала още преди осем хиляди години.

Изкуството бе навсякъде — аленочервено и червена охра, съчетана с черно, жълто и кафяво, — гравирано в стръмните стени, обагрено в диви цветове, на закътани места и в пещери. Рисунките бяха хиляди, простираха се докъдето стигаше погледът. Запазени тук сред дивата природа, на различна височина, пресъздадени от различен ъгъл, някои разположени така, че можеха да бъдат достигнати единствено от опитни катерачи — както Шахин се изрази, от кози, — те не разказваха за хората — а за самия живот.