Осем

Забелязах някаква фигура край френските прозорци. Тя мина покрай натежалия от цвят жасминов храст и цъфналата вистерия. Лили ме стисна за ръката. Останахме край фонтана, впили очи в сребърната фигура, докато непознатата пристъпваше в градината под зеленикавата светлина. Жената бе слаба и красива, а прозрачната й роба шумолеше на всяка крачка. Меките й коси потрепваха край наполовина забуленото лице също като криле на сребърни птици. Когато заговори, гласът й прозвуча сладък и тих като хладен поток, рукнал по гладки камъни.

— Аз съм Мини Ренселаас — каза тя и застана пред нас като фея.

Още преди да свали непрозрачното було, което скриваше лицето й, знаех коя е. Пред мен бе гледачката.

Смъртта на крале

За бога, нека седнем на земята

и от легендите си спомним какумирали са винаги кралете,изклани в бой, свалени от престола,измъчени от призрака на някой,свален от тях, намушкани в съня си,отровени от своите съпруги,

избити всички; затова, защотов тоз празен обръч, който стяга лобана краля тук, седи на трон Смъртта…и с карфица мъничка пробиватоз негов крепък зид и край на краля… „Ричард II“

57 Уилям Шекспир

Париж

10 юли 1793 година

МИРЕЙ БЕ ЗАСТАНАЛА под разлистените кестени пред двора на Жак-Луи Давид и се опитваше да зърне нещо през металната порта. Както бе облечена в дълъг черен хаик, с лице под муселинов воал тя приличаше на модел за някое от екзотичните платна на известния художник. Най-важното бе, че никой нямаше да я познае в тези дрехи. Прашна и уморена от изтощителното пътуване, тя дръпна кордата и чу звънеца вътре.

Преди по-малко от шест седмици бе получила писмото на абатисата, назидателно и пълно с укори. Писмото се бе забавило, защото първо бе изпратено в Корсика, след това бе препратено по единствения член от семейството на Наполеон и Елиза, останал на острова — възрастната им баба Анжела-Мария ди Пиетра-Санта.

Писмото нареждаше на Мирей да се върне незабавно във Франция:

Щом научих, че не си в Париж, бях обхваната от страх не само за теб. Разтревожих се за съдбата на онова, що Бог ти е поверил — отговорност, която, разбирам, си загърбила. Отчаяна съм заради онези твои сестри, които са рискували да дойдат в града и да помолят за помощ, а тебе те е нямало. Нали ме разбираш?

Искам да ти напомня, че се сблъскваме със силни противници, които няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целите си, и са организирали опозицията си, докато нас ни тласкат напред ветровете на съдбата. Настъпи моментът да поемем юздите в свои ръце, да обърнем вълните в наша полза и да съберем онова, що съдбата е разпиляла.

Настоявам незабавно да се върнеш в Париж. По моя заръка човек, когото познаваш, ще те търси там и има инструкции за мисията ти, която е особено важна.

Сърцето ми скърби за загубата на любимата ти братовчедка. Нека Господ те закриля в тази задача.

На писмото нямаше нито дата, нито подпис. Мирей позна почерка на абатисата, ала нямаше представа кога е писано. Макар да я заболя от обвинението, че е пренебрегнала задължението си, схвана посланието. Останалите фигури бяха в опасност, други сестри също бяха в опасност, застрашени от злодеите, съсекли Валентин. Трябваше да се върне във Франция.

Шахин се съгласи да я придружи до морето. Ала Шарло, едва на няколко месеца, бе прекалено малък, за да предприеме това непосилно пътуване. В Джанет хората на Шахин се заклеха да гледат бебето до завръщането й, тъй като за тях червенокосото дете бе пророкът, чиято поява очакваха. След мъчително сбогуване Мирей го остави в ръцете на дойка и пое на север.