Осем

Магаретата са по-неудобни за езда от конете. Освен разранените крака сега се бях сдобила с нови болежки от безкрайните часове качване и слизане по скалите, да не говорим, че главата ми заплашваше да се пръсне, което означаваше, че сигурно имах слънчев удар. Въпреки това бях в чудесно настроение. Най-сетне се бяхме добрали до всички фигури и пътувахме към Алжир. Поне така си мислех.

Четири часа по-късно оставихме магаретата при чичото на гида в Джанет. Той пък ни закара с каруцата за сено до летището.

Въпреки че Камил ме бе предупредил да не се мяркаме по летищата, сега ми се струваше невъзможно да го послушам. Бяха открили колата и я охраняваха, а да намерим автомобил под наем в този малък град бе много малко вероятно. Как иначе да се придвижим? Може би трябваше да потърсим балон?

— Притеснявам се какво ще стане, когато пристигнем на летището в Алжир — сподели Лили, докато почиствахме сеното от дрехите си и минахме през стъклените врати на летище Джанет. — Само не ми казвай, че Шариф има офис и тук.

— Само на влизане в страната — отвърнах. Все още бе рано да се притесняваме за Алжир.

— Днес няма друга полети до Алжир — обяви жената на гишето. — Последният излетя преди половин час. Следващият е чак утре сутринта. — Какво друго да очаква човек от град с два милиона палмови дървета и две улици?

— Мили боже! — Лили ме дръпна настрани. — Не можем да останем цяла нощ в това подобие на град. Ако опитаме да се регистрираме в хотел, ще ни поискат документите, а ние нямаме. Намерили са колата, значи знаят, че сме тук. Трябва да измислим нещо.

Трябваше да се махнем, при това час по-скоро. Най-важното бе да отнесем фигурите на Мини, преди да се случи нещо друго. Върнах се на гишето, следвана от Лили.

— Днес следобед има ли някакви други полети, за друго място? — попитах служителката.

— Само чартърен полет до Оран75 — отвърна тя. — Нает е от група японски студенти, които пътуват към Мароко. Тръгва след няколко минути от четвърти изход.

Лили вече подтичваше натам, стиснала Кариока под ръка, все едно бе самун хляб. Аз хукнах след нея. Ако има хора, които безусловно ценят парите, то това са японците, казах си аз. А Лили разполагаше с достатъчно, за да успее да се разбере с тях.

Организаторът на пътуването, дребен смотаняк със синьо сако, на име Хироши, вече подкарваше шумните студенти навън на пистата, когато пристигнахме. Лили обясни какво е положението на английски, а аз започнах бързо да превеждам на френски.

— Петстотин долара в брой — предложи Лили. — Американски долари, които са само за вас.

— Седемстотин и петдесет — заяви той.

— Дадено — съгласи се Лили, отдели още няколко банкноти и му ги пъхна под носа. Той ги прибра в джоба си по-бързо от дилър в Лас Вегас. След това припнахме след групата.

Преди да се кача в самолета, бях убедена, че японците са хора с безупречна култура, изтънчени, слушат тиха, спокойна музика и умеят да пият чай, потънали в тишина. Само че тричасовият полет промени това впечатление завинаги. Студентите непрекъснато сновяха между седалките, разказваха си вицове, смееха са гръмогласно и пееха песни на „Бийтълс“ на японски — какофонично мяукане, което определено ме накара да си спомня с носталгия за писъците на прилепите, които оставихме в пещерите на Тасили.

Лили не забелязваше нищо. Тя се беше настанила в задната част на самолета, погълната от игра на го76 с организатора на пътуването, когото биеше безсрамно, макар това да бе национален спорт за японците.

Изпитах огромно облекчение, когато през прозореца мярнах огромната розова катедрала, която се издигаше над планинския град Оран. Тук имаше огромно международно летище, което обслужваше не само средиземноморските градове, а и атлантическото крайбрежие, и африканските страни зад Сахара. Когато двете с Лили слязохме от чартърния самолет, аз се сетих за проблем, който не ми бе хрумнал, докато бяхме на летището в Джанет: как щяхме да минем през детекторите, ако хванехме друг полет?

Така че, щом двете с Лили слязохме от самолета, веднага отидох да потърся агенция за коли под наем. Имах доста добро прикритие: в близкия град Арзу се намираше петролна рафинерия.

— Работя за Министерството на петрола — обясних на агента и му показах пропуска си за министерството. — Трябва ми автомобил, за да отида до рафинерията в Арзу. Спешно е — колата, която ми осигуриха от министерството, се повреди.

— За съжаление, госпожице — поклати глава агентът, — през следващата седмица няма да имаме свободни автомобили.

— Седмица ли? Та това е невъзможно! Колата ми е необходима днес, за да проверя данните за производството. Настоявам да изискате автомобил. На вашата Стоянка има спрели коли. Кой ги е резервирал? Който и да е, на мен ми трябва спешно.

— Да ми бяхте съобщили малко по-рано — отвърна той. — Върнаха ни ги днес. Някои чакат от седмици, а те всички са ВИП клиенти. Като например… — Той дръпна чифт ключове от бюрото и ги размаха. — Само преди час се обадиха от съветското консулство. Отговорникът по въпросите на петрола пристига със следващия полет от Алжир.