Осем

Тичахме приклекнали към един от проходите на огромната пещера, когато Кариока успя да се отскубне, тупна на земята и хукна. Наоколо все още бе почерняло от прилепи.

— Господи! — изпищях аз. — Кариока, върни се! — Дръпнах едното одеяло над главата си, пуснах Лили и хукнах след него, като отчаяно размахвах лъча на фенерчето с напразната надежда да объркам прилепите.

— Не ме оставяй! — чух вика на Лили. Тя топуркаше след мен по каменистия под. Аз тичах все по-бързо и по-бързо, ала Кариока зави зад някакъв ъгъл и изчезна от погледа ми.

Прилепите вече ги нямаше. Пред нас се простираше дълга пещера, също като коридор, и нямаше дори шум от крилете на дребните изчадия. Обърнах се към Лили. Тя се бе свила разтреперана зад мен, увила одеялото на главата си.

— Той е мъртъв — захленчи тя, докато се оглеждаше с надеждата да види Кариока. — Ти го изпусна и те са го убили. Какво да правим? — Гласът й пресекваше от страх. — Хари все повтаря, че ти винаги знаеш какво да правиш.

— Пет пари не давам какво казва Хари! — сопнах й се аз. Усещах как паниката започва да ме надвива. Опитах се да я прогоня с дълбоки вдишвания. Нямаше смисъл да се оставя да полудея. Хъкълбери Фин беше успял да се измъкне от такава пещера, нали? Дали не беше Том Сойър? Разсмях се.

— Защо се смееш? — попита уплашената Лили. — Какво ще правим сега?

— Първо загаси фенерчето — казах и се пресегнах да го изключа. — Така няма да ни свършат батериите на това забутано… — В същия момент го видях.

В далечния край на коридора, където бяхме застанали, се виждаше бледо сияние. Беше едва забележимо, ала в чернотата, която ни бе обгърнала, ми се стори като маяк, заблестял над зимното море.

— Какво е това? — прошепна Лили. Надеждата ни за спасение, помислих си аз, стиснах я за ръката и я потеглих напред. Възможно ли бе тази пещера да има втори вход?

Не съм сигурна колко време вървяхме. В тъмното човек губи представа и за времето, и за мястото. Въпреки това последвахме бледото сияние, без да пускаме фенерчето, и дълго се придвижвахме през притихналата пещера. Блясъкът ставаше все по-светъл и ярък с всяка крачка. Най-сетне се добрахме до огромна зала — бе поне петнайсет метра висока, а стените бяха украсени с невероятни блестящи фигури. От дупка в тавана се процеждаше великолепна лунна светлина. Лили се разплака.

— Никога не съм предполагала, че ще бъда толкова щастлива, когато видя небето — хлипаше тя.

Бях напълно съгласна с нея. Облекчението ме заля също като силен наркотик. Тъкмо се чудех как ще изкачим петнайсетте метра до тавана, чух сумтене, което не можех да сбъркам. Включих фенерчето. В един ъгъл се бе спрял Кариока и ровеше земята, сякаш бе надушил заровен кокал.

Лили понечи да се спусне към него, ала аз я стиснах за ръката. Какво правеше той? И двете го наблюдавахме смълчани.

Кучето продължаваше да рови сред чакъла и песъчливата почва на някакъв насип. Имаше нещо странно в това място. Загасих фенерчето, за да остане само лунната светлина. И тогава чак разбрах какво ме притесняваше на малкия насип. То искреше — имаше нещо под пясъка и камъните. Над него, гравиран на стената, се виждаше гигантски кадуцей с фигура осем, която сякаш се носеше на лунните лъчи.

Двете с Лили веднага се отпуснахме на колене и започнахме да ровим камъните и пясъка до Кариока. След няколко минути попаднахме на първата фигура. Извадих я и я задържах в ръце — съвършено изваян кон, изправен на задните си крака. Беше много по-тежък, отколкото изглеждаше. Запалих отново фенерчето и го подадох на Лили, за да можем и двете да го огледаме по-внимателно. Всички детайли бяха невероятно изпипани. Всяка резка и извивка бе гравирана в метала, който ми се стори много чиста проба сребро. От разширените ноздри до изваяните копита, това бе творение на велик майстор. Седлото на коня бе изписано нишка по нишка, дори очите бяха от шлифовани неразрязани скъпоценни камъни, които блестяха на лъча на фенерчето.

— Невероятно — прошепнах към Лили. Единствено драскащите нокти на Кариока нарушаваха мълчанието. — Хайде да извадим и останалите.

Продължихме да ровим, докато се покажат всичките. Осем фигури от „Шаха Монглан“ блестяха на лунната светлина — сребърен кон и четири малки пешки. Бяха в странни на пръв поглед тоги, с нагръдници отпред, и носеха копия с извити върхове. Имаше и една златна камила с огромно, подобно на кула седло.

Последните две фигури бяха най-забележителни. Едната представляваше мъж, седнал на гърба на слон с вирнат хобот. Беше златна и много приличаше на фигурата от слонова кост, която Луелин ми показа преди месеци, само че тук пешаците в основата ги нямаше. Тази сякаш бе правена по жив модел и не приличаше на стилизираните лица по шахматните фигури. Човекът имаше едро благородно лице с римски нос, ала с разширени ноздри, както негроидните медни и бронзови глави, открити в Ифе в Нигерия. Дългата му коса се стелеше по гърба, някои от кичурите бяха сплетени и украсени с малки скъпоценни камъни. Държах в ръцете си царя.