Осем

Последната фигура бе голяма почти колкото царя. Бе седнала под балдахин, завесите отметнати настрани, в поза лотос и гледаше навън. От очите с форма на бадем лъхаше надменност, дори жестокост. Казвам „нея“, въпреки че имаше брада, защото личаха женски гърди.

— Царицата — прошепна Лили. — В Египет и Персия тя е носела брада, за да се подчертае умението й да властва. Едно време тази фигура е имала по-малко тежест, отколкото в съвременната игра. По-късно силата й се е увеличила.

Спогледахме се на бледата лунна светлина над блестящите фигури от „Шаха Монглан“ и се усмихнахме.

— Успяхме — въздъхна Лили. — Сега единствената ни задача е да измислим как да се измъкнем от това място.

Прокарах лъча на фенерчето по стените. Щеше да е трудно, но не и невъзможно.

— Ще се захващаме за скалите — предложих аз. — Ако разрежем одеялата на ленти, ще успеем да направим въже. Щом се изкача, ще го спусна. Ще го завържеш за чантата ми и така ще изтеглим Кариока и фигурите.

— Гениално — озъби се тя. — Ами аз?

— Няма да мога да те изтегля — отвърнах аз. — Ще трябва сама да се качиш.

Свалих си обувките, а Лили се зае да нареже одеялата с ножичката ми за нокти. Когато свършихме с дебелите вълнени одеяла, небето бе започнало да просветлява.

Стените бяха достатъчно груби, за да имаме опора на краката, а нагорещеше да става по-светло. Отне ми почти половин час, за да се изкача. Когато се показах задъхана на дневна светлина, се оказах на върха на скалата, откъдето бяхме влезли снощи. Лили завърза чантата и първо изтеглих Кариока, а след това и фигурите. Беше неин ред. Опипах изранените си стъпала, защото раните по местата, където се бяха вдигнали мехури, отново се бяха отворили.

— Страх ме е — провикна се тя. — Ами ако си счупя крак?

— Ще трябва да те застрелям — отвърнах. — Хайде, качвай се… и не поглеждай надолу.

Лили тръгна по стръмната скала, като опипваше с пръсти за издатини. По средата на наклона застина намясто.

— Хайде — подканих я. — Не се стягай точно сега. — Тя стоеше неподвижна, притиснала се към скалата като ужасен паяк. Нито говореше, нито помръдваше. Започна да ме обхваща паника.

— Слушай — заговорих отново аз, — защо не си представиш партия шах? Попаднала си в ситуация, от която няма как да се измъкнеш. Въпреки това знаеш, че трябва да измислиш начин, в противен случай ще изгубиш играта! Не знам как се казва, когато фигурите няма накъде да мръднат… В момента си в точно такова положение, освен ако не напипаш място, което да ти послужи за опора на крака.

Забелязах, че ръката й трепва. Отпусна се и се подхлъзна. След това бавно започна да се изкачва. Въздъхнах облекчено, ала мълчах, за да не я разсейвам, докато продължаваше нагоре. След цяла вечност ръката й се появи на платото. Стиснах въжето, завързах я през кръста и я изтеглих.

Лили се отпусна задъхана до мен. Остана със затворени очи. Дълго не проговори. Най-сетне отвори очи, погледна към изгрева, след това и към мен.

— Нарича се цугцванг74 — промълви тя. — Господи, успяхме! Мъките ни съвсем не бяха свършили.

Обухме се и тръгнахме обратно през Каменната гора. Отне ни само два часа, за да слезем по хълма към мястото, където бяхме оставили колата.

И двете бяхме прегърбени от изтощение. Тъкмо й обяснявах колко обичам пържени яйца за закуска — невъзможен деликатес на подобно място, — когато тя ме дръпна за ръката.

— Не мога да повярвам — изхлипа и посочи към пътя, където бяхме скрили колата зад едни храсти. И от двете й страни бяха паркирани полицейски коли. Третата познах незабавно. Щом видях главорезите на Шариф да оглеждат внимателно корниша, разбрах, че съм права.

— Как са ни открили? — попита тя. — Че ние сме на стотици километри от мястото, където ги оставихме.

— Според теб колко сини корниша има в Алжир? — изтъкнах очевидното аз. — И колко са пътищата към Тасили, по които можехме да тръгнем?

Останахме цяла минута загледани към храстите.

— Нали не успя да похарчиш всичките пари на Хари? — обърнах се към нея аз. Тя сведе поглед и поклати глава.

— Тогава предлагам да се довлечем пеша до Тамрит, онова село с палатките, покрай което минахме. Може да успеем да си купим по едно магаре, за да се върнем до Джанет.

— Да не би да искаш да си оставя колата на тези мошеници? — изсъска тя.

— Трябваше да те оставя да висиш на скалата — озъбих й се. — Да видиш тогава какво е цугцванг.

Цугцванг

Винаги е най-добре да жертваш фигури на противника.

Савелий Тартаковер, полски гросмайстор

МИНАВАШЕ ОБЯД, когато двете с Лили тръгнахме от високото назъбено плато Тасили и слязохме в долината Адмер, на триста метра под него в предградията на Джанет.

По пътя намерихме вода за пиене от многобройните малки реки, които напояват Тасили. Откърших няколко клона, отрупани с пресни дар, сладки фурми, които залепват по пръстите ти и неусетно трупаш килограми. Но пък това бе единствената ни храна след снощната вечеря.

Наехме магарета от един гид в Тамрит, селото с палатки, през което снощи минахме на път към Тасили.