Осем

Лили взе фенерчето и започнахме да опипваме скалите. Имаше няколко пукнатини, ала нито една не бе достатъчно широка, за да се вмъкнем. Тъкмо започвах да си мисля, че идеята ми не струва, когато забелязах, че гладката скала се спуска рязко. Добре че първо пъхнах ръце в дупката. Не напипах нищо, ръцете ми просто увиснаха във въздуха.

— Май открих каквото трябва — провикнах се към Лили и се опитах да се спусна в тъмната дупка. Тя последва гласа ми с лъча на фенерчето. След като и тя се спусна, взех фенера и осветих скалите. Пукнатината продължаваше да се вие спираловидно още по-надълбоко.

Сякаш две скали се бяха преплели като спиралната черупка на наутилус, а ние следвахме всяка тяхна извивка. Стана толкова тъмно, че немощният лъч на фенерчето едва успяваше да ни покаже пътя на крачка пред нас.

Неочаквано чух силен шум и трепнах силно. В следващия миг разбрах, че Кариока се обажда от чантата. Лаят му бе отекнал като рев на лъв.

— Тази пещера е много по-дълбока, отколкото изглежда — казах на Лили и напипах Кариока, за да го пусна навън. — Ехото се понесе до безкрая.

— Не го пускай… може да има паяци. Или змии.

— Ако си мислиш, че ще го оставя да се изпикае в чантата ми, много се лъжеш — възразих аз. — А като стана въпрос за змии, по-добре него да ухапят, отколкото мен. — Лили ме погледна вбесена. Оставих Кариока на земята и той на секундата си свърши работата. Погледнах я с извити вежди, след това се заозъртах.

Обиколихме бавно пещерата; не беше повече от десет метра. Не намерихме никакъв знак къде да търсим. След малко Лили остави одеялата и се настани върху тях.

— Трябва да са някъде тук — заяви тя. — Стана супер, че открихме мястото, въпреки че не прилича точно на лабиринт. — Неочаквано и рязко се изправи. — Къде е Кариока? — попита.

Огледах се, ала той бе изчезнал.

— Господи! — опитах се да запазя спокойствие. — Има само един път навън… по който дойдохме. Повикай го! — Лили го повика. След дълго и много мъчително чакане чухме пискливия му лай. Идваше откъм входа.

— Ще го доведа — предложих аз. Само че Лили скочи веднага.

— В никакъв случай — отсече тя. — Да не би да си мислиш, че ще ти позволя да ме оставиш сама в тъмното? — Тръгна плътно след мен, което обяснява защо паднахме в дупката заедно. Май доста време ни бе необходимо, докато тупнем на дъното.

В самия край на спиралния вход на пещерата, скрит от скалата, имаше скален наклон, който се спускаше девет метра навътре в платото. Когато измъкнах натъртеното си тяло изпод Лили, насочих фенерчето нагоре. Светлината проблесна по кристализираните стени и покрив на най-голямата пещера, която някога бях виждала. Седяхме и оглеждахме калейдоскопа от цветове, докато Кариока подскачаше доволно около нас, невредим след падането.

— Браво, момче! — извиках аз и го погалих по главата. — От време на време има полза и от теб, космат малък глупчо! — Изправих се и изтупах дрехите си, докато Лили събираше одеялата и всичко останало, изпаднало от чантата ми. Оглеждахме зяпнали огромната пещера. Накъдето и да насочвахме лъча на фенерчето, то сякаш попадаше в безкрайността.

— Май загазихме. — Гласът на Лили долетя от тъмнината зад мен. — Струва ми се, че рампата, по която се спуснахме, е прекалено стръмна, за да излезем, освен ако някой не докара кран. Струва ми се, че няма измъкване от тази пещера, освен ако не оставим пътечка от трохи след себе си.

Беше права и за двете, но аз упорито не се предавах.

— Сядай и мисли — наредих уморено. — Опитай се да си спомниш нещо, а аз ще се постарая да намеря начин как да излезем. — И в този момент чух звук — едва доловим шепот, също като сухи листа, които се носят по празна улица.

Опитах се да открия източника с фенерчето, ала Кариока неочаквано започна да подскача и да джавка истерично към тавана на пещерата и тогава нахлу оглушителен писък, също като воя на хиляди харпии.

— Одеялата! — изкрещях на Лили над шума. — Дай проклетите одеяла! — Грабнах Кариока от земята, стиснах го подмишница и се хвърлих към Лили, сграбчих одеялата от ръцете й тъкмо в мига, в който тя изпищя. Метнах ги върху главата й и опитах да покрия и себе си. Клекнах при нея в мига, в който прилепите нападнаха.

Бяха хиляди, ако можех да съдя по звука. Двете с Лили се бяхме свили на пода, а те се стрелнаха към одеялата като миниатюрни пилоти камикадзе — туп, туп, туп. Чувах писъците на Лили, понесли се над плющенето на крилете им. Тя нямаше да успее да овладее истерията си, а Кариока се гърчеше като обезумял в ръцете ми. Май искаше да излезе и да се опита да победи сам цялата популация от прилепи в Сахара. Острият му лай и писъците на Лили отекваха във високите стени.

— Мразя прилепи! — крещеше истерично Лили, стиснала ръката ми, докато аз тичах през пещерата, като надничах изпод одеялото, за да огледам какво има наоколо. — Мразя ги! Много ги мразя!

— Май и те не те обичат особено — креснах аз над шума. Знаех, че прилепите не нараняват, освен ако не се оплетат в косата ти или не са болни от бяс.