Осем

— Жермен направи всичко по силите си, за да ме изтегли в Женева, ала правителството отказва. Излиза, че всички ме смятат за предател. Виждаш ли, Куртиад, колко бързо секват възможностите, когато навлезеш в зимата на живота си!

— Не бих казал, че монсеньор е в зимата на своя живот — възрази Куртиад.

Талейран го погледна насмешливо със сините си очи.

— Вече съм на четирийсет и се провалих във всяко отношение — отвърна той. — Това не е ли достатъчно?

— Не сте се провалили във всичко — долетя тих глас. Двамата мъже вдигнаха очи към стълбите. На парапета се бе подпряла Катрин Гранд, облечена в тънък копринен халат, дългата й руса коса се разстилаше по раменете.

— Министър-председателят ще ви приеме утре, имате още време — заяви тя с чувствена усмивка. — Тази вечер обаче сте мой.

* * *

Катрин Гранд се появи в живота на Талейран преди четири месеца. Беше пристигнала в дома му в полунощ и бе донесла златната пешка от „Шаха Монглан“. След това остана.

Когато дойде, каза, че е напълно отчаяна. Мирей била изпратена на гилотината и последните й думи били Катрин да отнесе шахматната фигура на Талейран, за да я скрие при останалите. Поне така твърдеше.

Онази вечер трепереше в ръцете му, гъстите мигли бяха мокри от сълзи, топлото й тяло се притискаше към неговото. Беше изпълнена с мъка и огорчение заради смъртта на Мирей, утешаваше Талейран, а красотата й го порази, когато падна на колене и го помоли да й помогне в отчаяната мисия.

Морис никога не успяваше да остане безучастен към красотата, независимо дали бе произведение на изкуството или расово животно, но най-голямата му слабост бяха жените. Всичко у Катрин Гранд бе красиво: и безупречната кожа, и великолепното тяло с изискани дрехи и бижута, и приятният й дъх на виолетки, и водопадът от бялоруса коса. Всичко в нея му напомняше за Валентин. Всичко освен едно: бе лъжкиня.

Тя бе една красива лъжкиня. Как бе възможно това красиво създание да е толкова опасно, такава предателка и да му бъде толкова чужда? Французите казваха, че най-добрият начин да опознаеш човек, който ти е чужд, е в леглото. А Морис гореше от желание да опита.

Колкото повече научаваше, толкова повече тя му се струваше съвършеният избор. Може би прекалено съвършен. Обичаше вината от Мадейра, музиката на Хайдн и Моцарт, предпочиташе китайските коприни пред френските. Обожаваше кучета, също като него, къпеше се по два пъти на ден, навик, за който той бе убеден, че е единствено негов. Имаше чувството, че е проучила предпочитанията му — дори бе сигурен, че го е направила. Тя познаваше навиците му значително по-добре от Куртиад. Когато я питаше за миналото й, за отношенията й с Мирей и какво знае за „Шаха Монглан“, личеше, че думите й са лъжовни. Тогава той реши да научи за нея колкото и тя бе научила за него. Писа на хората, на които все още можеше да има доверие във Франция, и започна свое разследване. Резултатите се оказаха твърде интересни.

Бащиното й име бе Катрин Ноел Уорле и бе родена четири години по-рано, отколкото твърдеше, дете на родители французи, отгледано в холандската колония Транкебар в Индия. На петнайсет я омъжили за богат англичанин, много по-възрастен от нея — някой си Джордж Гранд. Когато била на седемнайсет, любовникът й, когото съпругът й заплашил да застреля, й платил петнайсет хиляди рупии, за да напусне Индия завинаги. Тези пари й дали възможност отначало да живее в охолство в Лондон, а след това да се премести в Париж.

В Париж плъзнала мълвата, че шпионира в полза на британците. Малко преди Терора портиерът й бил застрелян на прага пред дома й, а Катрин изчезнала. Ето че сега, почти година по-късно, тя бе потърсила изгнаника Талейран в Лондон — мъж без титла, пари и родина, за когото нямаше бъдеще. Защо го бе направила?

Докато разхлабваше розовите копринени панделки на халата й и го плъзваше по раменете й, Талейран се усмихна вътрешно. Все пак той бе изградил цялата си кариера благодарение на това, че жените го намираха за привлекателен. Жените му бяха донесли пари, положение и власт. Как да вини Катрин Гранд, че използва собствените си значителни средства за същата цел? Въпросът бе какво искаше от него? Талейран се сещаше. Притежаваше едно-единствено нещо, което тя желаеше — „Шаха Монглан“.

Само че той желаеше нея. Разбираше, че е прекалено хитра и обиграна, за да е невинна, прекалено силно мотивирана, за да прояви истинска страст, и готова да го предаде, следователно не биваше да й има доверие, и все пак я желаеше толкова силно, че едва успяваше да се владее. Макар всичко в нея да бе притворство и измама, той я желаеше.

Валентин бе мъртва. Ако Мирей също бе убита, тогава „Шахът Монглан“ бе струвал живота на единствените две същества на този свят, които някога бе обичал. Защо същият шах да не му даде някой друг в замяна?

Прегърна я с настойчива страст, също като изпепелен от жажда. Тя щеше да е негова. По дяволите да вървят мислите, които го измъчваха.

Януари 1794 година