Осем

Само че Мирей съвсем не бе мъртва и се намираше много близо до Лондон. Пътуваше на борда на търговски кораб, който прекосяваше вълните на Ламанша, където в момента се надигаше буря. Докато се клатушкаха в развълнувания проток, тя забеляза белите скали на Дувър.

През шестте месеца, откакто позволи на Шарлот Корде да заеме мястото й в Бастилията, Мирей пътува много. С парите, изпратени от абатисата, които откри скрити в кутията за бои, тя нае малка рибарска лодка на пристанището близо до Бастилията и започна да обикаля Сена, докато най-сетне откри на доковете кораб, който щеше да отплава към Триполи. Уреди да се качи тайно, а корабът вдигна котва, преди още Шарлот да стъпи на гилотината.

Докато френският бряг се топеше зад нея, Мирей имаше чувството, че чува скърцащите колела на каруцата, с която щяха да прекарат Шарлот до ешафода. Струваше й се, че чува тежките стъпки, биенето на барабаните, свистенето на ножа, докато се спуска надолу, и възторжените викове на тълпата на Плас дьо ла Революсион. Мирей усети студеното острие да се врязва в плътта й и да съсича и последните остатъци от детството и невинността, за да остави единствено стремежа към изпълнение на мисията. Това бе задачата, която й бе писано да доведе докрай — да унищожи Бялата царица и да събере фигурите.

Преди това я очакваше нещо също толкова важно. Щеше да отиде в пустинята, за да доведе детето си. След като й бе предоставен втори шанс, тя бе готова да пренебрегне дори настоятелните молби на Шахин да остави сина си в Калим, тъй като той бе пророк за народа. Ако наистина бе пророк, каза си Мирей, нека тогава съдбата му се преплете с моята.

Ала сега, докато ветровете в Северно море издуваха платната и падаха първите тежки капки дъжд, Мирей се питаше дали е постъпила разумно, като се забави толкова много със заминаването за Англия при Талейран и фигурите. Стискаше малката ръка на Шарло, докато той се гушеше в скута й на палубата. Шахин бе застанал до тях и наблюдаваше съседен кораб, който също се опитваше да премине по високите вълни в Ламанша. Шахин, все още облечен в дългата черна роба, отказа да се раздели с малкия пророк, при чието раждане бе акуширал. Вдигна дългата си ръка към снишаващите се облаци над варовиковите скали.

— Бялата земя — промълви той. — Царството на Бялата царица. Тя чака — оттук усещам присъствието й.

— Моля се да не сме закъснели — каза Мирей.

— Усещам прииждащите беди — отвърна Шахин. — Техният мирис се носи с бурите, също като предателски дар от боговете… — Той продължи да наблюдава кораба с издути платна, който скоро бе погълнат от черните вълни на разбунтувалия се Ламанш. Нямаше как да знаят, че същият този кораб трябваше да отведе Талейран към ширналия се Атлантически океан.

* * *

Единствената мисъл, която измъчваше Талейран, докато корабът му си проправяше път през черната нощ, не бе за Катрин Гранд, а за Мирей. Векът на илюзиите бе достигнал своя край, може би същото се бе случило и с живота на Мирей. А ето че той на четирийсет години започваше живота си отново.

Все пак, мислеше си Талейран, докато седеше в каютата и събираше документите си, четирийсет не е краят на живота, а и Америка не е краят на света. Разполагаше с писма, които да го представят на президента Вашингтон и финансовия министър Александър Хамилтън. Поне щеше да разчита на добра компания във Филаделфия. Той, разбира се, познаваше наскоро подалия оставка президент Джеферсън от времето, когато бе посланик във Франция.

Макар да не разчиташе на нищо, освен на чудесното си здраве и на парите, които взе, след като продаде библиотеката, единственото му задоволство бе, че разполагаше с девет фигури от „Шаха Монглан“ вместо с поверените му осем. Успя да убеди прелестната хитруша Катрин Гранд, че е най-разумно да прибере в скривалище пешката, която тя донесе. Разсмя се при спомена за изражението и сълзите й на раздяла, когато се опита да я убеди да тръгне с него, вместо да се притеснява за фигурите, които бе скрил така добре в Англия!

Фигурите, разбира се, бяха в багажа му на кораба, благодарение на изобретателния, находчив и вечно бдителен Куртиад. Сега щяха да си намерят нов дом. Първият удар пресекна тези мисли.

Той вдигна изненадан поглед, защото корабът се разтресе под краката му. Тъкмо се канеше да позвъни, за да разбере какво става, когато Куртиад се втурна в кабината.

— Монсеньор, помолиха незабавно да слезем долу — съобщи прислужникът с обичайното си спокойствие. Ала бързината, с която извади фигурите от скривалището им, издаде надвисналата опасност. — Според капитана всеки момент корабът ще се разбие в скалите. Трябва да се подготвим за качване на спасителните лодки. Искат да освободят палубата, за да имат повече място за платната, но ние трябва да сме готови да напуснем, ако не успеят да заобиколят плитчините.

— Какви плитчини? — извика Талейран, изправи се рязко и замалко да преобърне мастилницата и писалището.