Осем

Спасителната им лодка бе заобиколила тъмните гранитни скали по крайбрежието, а моряците бяха гребали с всички сили срещу високите вълни, докато най-сетне съзряха каменист бряг и изтласкаха лодката на него. Изтощените уплашени пътници тръгнаха пеша в шибащия дъжд, шляпаха през кални потоци и открити поля, засадени с лен и превито под дъждовните струи изтравниче, за да стигнат в близкия град.

Талейран и Куртиад пазеха зорко непокътнатата чанта с фигурите и се отправиха към близката кръчма, за да се стоплят с бренди край огъня, преди да потърсят подслон. Не бе ясно колко месеца или седмици ще останат изолирани на този остров, преди да успеят да продължат пътешествието си. Талейран разпита собственика на кръчмата за колко време местната корабостроителница ще успее да поправи кораба им, при положение че килът и корпусът бяха лошо пострадали.

— Попитайте майстора — отвърна човекът. — Току-що се върна от оглед. Пие бира в оня ъгъл.

Талейран се надигна и приближи до червендалест мъж в средата на петдесетте, стиснал халбата си с две ръце. Човекът вдигна поглед, видя застаналите пред него Талейран и Куртиад и им даде знак да седнат при него.

— Вие сте от корабокрушенците, нали? — попита по-възрастният мъж, дочул разговора им. — Разбрах, че сте пътували за Америка. Прокълнато място. Аз съм оттам. Така и не ми стана ясно защо вие, французите, толкова държите да заминете, все едно е Обетованата земя.

По думите на човека личеше, че е от добро семейство и образован, а стойката му издаваше, че прекарва повече време на седлото вместо в корабостроителницата. Бе очевидно, че е свикнал да командва. Същевременно личеше, че е уморен от житейските несгоди. Талейран реши, че трябва да научи повече.

— За мен Америка наистина е като Обетована земя — каза той. — А и не ми остават много други възможности. Ако се върна у дома, ще ме качат на гилотината, а благодарение на министър Пит наскоро ме приканиха да освободя Британия от присъствието си. Разполагам с писма до някои от най-видните ви сънародници — министър Хамилтън и президента Вашингтон. Можете да намерят нещо, за което да използват застаряващ безработен французин.

— Познавам добре и двамата — отвърна новият му познат. — Служил съм дълго под командването на Джордж Вашингтон. Той ме направи генерал-майор, бригаден генерал и ми повери командването на Филаделфия.

— Не мога да повярвам! — извика Талейран. Ако човекът срещу него бе заемал тези високи постове, какво, по дяволите, търсеше на този остров и защо поправяше корабокруширали кораби? — Тогава може би ще направите жеста да напишете още едно писмо до президента. Доколкото разбрах, с него е трудно да се срещне човек…

— Страхувам се, че моето писмо ще ви затвори вратите — отвърна човекът с мрачна усмивка. — Позволете ми да ви се представя. Бенедикт Арнолд.

* * *

Операта, казината, игралните клубове, приемите… Това са места, мислеше си Мирей, които би посетил Талейран. Трябваше да получи достъп до всяко едно от тях, ако искаше да го открие в Лондон.

Докато се връщаше към странноприемницата, видя закована на стената обява и тя я накара да премисли отново всички решения, които бе взела досега.

ПО-ВЕЛИК ОТ МЕСМЕР79

Удивителен подвиг на паметта!

Възхваляван от френските философи!

Победил дори Фридрих Велики,

Филип Стама80, наричан още Прависта!

Тази вечер!

Великият гросмайстор

АНДРЕ ФИЛИДОР

ще участва в

ИГРА НА СЛЯПО

в кафене „Парслоу“

на Сейнт Джеймс Стрийт.

„Парслоу“ на Сейнт Джеймс Стрийт беше кафене и кръчма, където често се играеше шах. В това заведение се отбиваше не само шахматният елит на Лондон, а и цветът на европейския шахмат. Най-голямата атракция бе Андре Филидор, френският шахматист, чиято слава се носеше из цяла Европа. Когато същата вечер Мирей натисна тежката врата на „Парслоу“, тя попадна в дискретния свят на богатството. Около нея имаше лъснато до блясък дърво, тъмнозелена коприна, плътни индийски килими, а помещението бе осветено от газени лампи с опушени стъкленици.

Заведението бе почти празно, само неколцина от келнерите подреждаха чашите зад бара и мъж към петдесетте, настанил се на един от столовете близо до вратата. Самият той бе доста закръглен, с огромно шкембе, широка челюст и двойна брадичка, която почти покриваше широката вратовръзка от златиста дантела. Бе с кадифено сако в толкова наситеночервено, че отиваше на спуканите капиляри, осеяли носа му. Ситните му подпухнали очи следяха Мирей с огромен интерес. Нещо повече от интерес се изписа на лицето му, когато забеляза гиганта в пурпурна копринена роба, който влезе след нея, прегърнал дребно червенокосо детенце.

Той допи последните си глътки, остави шумно чашата и се провикна към бармана за още. След това затътри крака към Мирей, сякаш пристъпваше по клатушкащата се палуба на някой кораб.