Осем

— Подминахме Поан Барфльор, монсеньор — обясни тихо Куртиад и задържа сакото му, докато корабът ги подмяташе насам-натам. — Натъкнахме се на нормандските скали.

— Господи! — възкликна Талейран и стисна чантата. Закуцука към вратата, облегнат на рамото на прислужника. Корабът се люшна рязко надясно и двамата мъже се блъснаха във вратата. Изправиха се с усилие и се отправиха по тесния коридор. Жените вече ридаеха и нареждаха на децата си да побързат. Когато слязоха долу, пътниците бяха там до един — писъците, воплите и стоновете от страх се смесваха с трополенето и крясъците на моряците по палубата, грохота на вълните, втурнали се яростно срещу кораба.

Обзети от ужас, те усетиха как подът пропада под тях и телата им се изтърколват в единия край на помещението като яйца в кошница. Корабът пропадаше и продължи да пропада, сякаш никога нямаше да спре. След това се удари и всички чуха ужасяващия звук на разбито дърво. Водата бликна през отворилата се дупка, помете ги с огромна сила и гигантският кораб се отпусна върху скалите.

* * *

Леденостуденият дъжд заливаше калдъръмените улици на Кензингтън, докато Мирей предпазливо пристъпваше по хлъзгавите камъни към градината на Талейран. Шахин я следваше, дългата му черна роба бе вече пропита от дъжда. Притискаше внимателно малкия Шарло в ръцете си.

На Мирей и през ум не й минаваше, че Талейран може да не е в Англия. Още преди да отвори портата, сърцето й се сви, когато видя празната градина, изоставената беседка и закованите дъски по прозорците, металния лост, запречил вратата. Въпреки това тя отвори портата, мина по каменната пътека, а полата й се влачеше в събралите се сред камъните локви.

Отчаяните й удари отекнаха в пустата къща. Дъждът се сипеше по главата й, когато й се стори, че чува противния глас на Марат: „Закъсня… много закъсня!“ Облегна се на вратата и се остави на ледения порой, докато най-сетне усети ръката на Шахин да я води по подгизналата трева към беседката.

Обзета от отчаяние, тя се захлупи върху дървената пейка, опасала беседката отвътре, и се разрида, докато най-сетне усети, че сърцето й ще се пръсне. Шахин остави Шарло на земята и детето запълзя към Мирей, стисна мокрите й поли и се изправи на все още несигурните си крачета. Обви пръста й с мъничката си ръка и го стисна с всички сили.

— Ба — каза Шарло, когато Мирей надникна в изумителните сини очи. Той се бе намръщил, а по сериозното му умно лице се стичаха струйки вода от мократа качулка на малката му джелаба.

Мирей се разсмя.

— Ти си ба. — Разроши копринената му червена коса. — Баща ти е изчезнал. Нали се твърди, че си пророк — защо не го предвиди?

Шарло я погледна сериозно.

— Ба — повтори той.

Шахин се отпусна до нея. Ястребовото му лице, оцветено в бледосиния цвят на племето му, изглеждаше още по-тайнствено на оскъдната светлина от светкавиците на развилнялата се буря.

— В пустинята — обясни тихо той — можеш да откриеш някого по следите на камилата му, тъй като всяко животно оставя отпечатък, характерен като лице. Тук следата ще се окаже доста по-трудна за проследяване. И човек, също като камила, си има навици, създадени от възпитание, стойка, походка.

Мирей се засмя безгласно, когато си представи как проследява стъпките на куцукащия Талейран по калдъръмените улици на Лондон. След това разбра какво се опитва да й каже Шахин.

— Вълкът винаги се връща по местата, където е ловувал — отбеляза тя.

— Ако не за да остане — уточни Шахин, — то поне за да остави миризмата си.

* * *

Ала вълкът, чиято миризма се опитваха да проследят, вече не бе в Лондон. Не бе и на кораба, който се бе разбил в скала и от него бяха останали само трески. Заедно с другите пътници Талейран и Куртиад седяха в откритите спасителни лодки и моряците гребяха към островите, пръснати в Ламанша, за да осигурят убежище от развилнялата се буря.

Намирането на убежище успокояваше Талейран, тъй като веригата малки островчета, скупчени съвсем наблизо до териториалните води на Франция, си оставаха английски още от времето на Уилям III78.

Местните все още говореха архаичен нормански франкски език, напълно неразбираем дори за французите. Макар да плащаха данъците си на англичаните, за да ги пазят от набези, те спазваха старите нормански закони в съчетание с ясно изразена самостоятелност и борбен дух, които ги правеха ценни и им носеха несметни богатства по време на война. Островите в Ламанша бяха известни с безбройните корабокрушения и огромните корабостроителници, където се строяха и бойни, и пътнически плавателни съдове. Тъкмо в една от тези корабостроителници щеше да бъде поправен корабът на Талейран. Междувременно той можеше да остане тук и да си почине в истински комфорт. Поне нямаше опасност французите да го арестуват.