Осем

— Говорите за генерал Бонапарт, сякаш го познавате — обърна се той към Мирей.

— Той е корсиканец — заяви тя. — Френският ви е много по-добър от неговия. Нямаме време за губене. Отведете ме в „Ропша“, преди да е станало прекалено късно.

Александър се обърна към вратата и помогна на Мирей да се загърне в пелерината, когато забеляза малкия Шарло до себе си.

— Ал-Калим иска да ви каже нещо, Ваше височество — обади се Шахин и посочи момчето. Александър погледна детето с усмивка.

— Скоро ще станете велик цар — заяви Шарло с тънкото си детско гласче. Александър продължаваше да се усмихва, ала усмивката му се стопи, щом чу следващите думи на детето. — Кръвта по ръцете ви ще остави по-малко следи, отколкото кръвта по ръцете на баба ви, макар че деянието ще бъде същото. Мъж, от когото се възхищавате, ще ви предаде — виждам студена зима и огромен пожар. Вие помогнахте на майка ми. Заради това ще бъдете спасен от предателството на този човек и ще царувате двайсет и пет години…

— Достатъчно, Шарло! — изсъска Мирей, стисна сина си за ръката и погледна мрачно Шахин.

Александър стоеше, без да помръдва, вледенен до кости.

— Това дете притежава гадателски умения! — прошепна той.

— Тогава се възползвайте от чутото — солна се тя, — вместо да се чудите като стара вещица над колода Таро. — Поведе детето след себе си и изфуча навън, без да обръща внимание на руския принц. А той гледаше Шахин и срещна непроницаемия черен поглед, когато чу гласа на малкия Шарло.

— Съжалявам, maman — шепнеше детето. — Съвсем забравих. Обещавам повече да не го правя.

* * *

В сравнение с „Ропша“ Бастилията приличаше на палат. Тук бе студено и влажно, нямаше прозорци, откъдето да влиза дори лъч светлина. Затворът бе истинска тъмница, храм на отчаянието. Абатисата бе оцеляла две години на застояла вода и помия, с каквато хранеха прасетата. Мирей бе посветила тези две години на опити да я намери.

Александър ги вкара тайно в затвора и поговори с надзирателите, които го обичаха много повече от баща му и бяха готови да направят всичко за него. Мирей все още стискаше Шарло за ръка, докато следваха фенера на тъмничаря по мрачните коридори. Александър и Шахин вървяха след нея.

Килията на абатисата бе дълбоко в недрата на затвора, малка дупка, заключена с тежка метална врата. Мирей усети леден страх. Тъмничарят я пусна напред и тя пристъпи вътре.

Старицата лежеше като парцалена кукла. На светлината на фенера повехналата й кожа бе жълта като на съсухрено листо. Мирей се отпусна на колене до нара и прегърна затворничката, за да й помогне да се изправи. В нея не бе останал живот и тя всеки момент можеше да се разпадне на прах.

Шарло се приближи и пое немощната ръка на абатисата в своята.

— Maman — прошепна той, — тази царица е много болна. Тя би искала да я изведем от това място, преди да умре… — Мирей го погледна, след това вдигна очи към застаналия зад нея Александър.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той. Излезе навън при пазача. Шахин застана до леглото. С огромно усилие абатисата се опита да отвори очи, ала силите не й стигнаха. Мирей се наведе над гърдите на старицата и усети как в очите й избликват горещи сълзи и стягат гърлото й. Шарло отпусна ръка на рамото й.

— Има нещо, което тя иска да каже — прошепна той на майка си. — Чувам мислите й… Тя не иска да бъде погребана от други… майко — мълвеше детето. — Има нещо скрито в роклята й! Нещо, което трябва да вземем. Тя иска да го вземем.

— Мили боже! — прошепна Мирей, когато Александър се върна в килията.

— Да я отведем, преди тъмничарят да реши нещо друго — настоя той. Шахин се наведе над леглото и пое абатисата на ръце, сякаш бе перо. Четиримата излязоха бързо от затвора през врата, която ги отведе в дълъг подземен коридор. Най-сетне излязоха на светло, недалече от мястото, където бяха оставили конете. Шахин се качи на коня с лекота, макар че държеше абатисата в едната си ръка, и веднага се насочи към гората, последван от другите.

Щом стигнаха на пусто място, спряха и слязоха от конете. Александър пое старицата на ръце. Мирей разстла пелерината си на земята, за да положат върху нея умиращата. Абатисата, все още със затворени очи, се опита да заговори. Александър й донесе вода в шепи от близкия поток, ала тя нямаше сили, за да отпие.

— Знам… — започна тя с дрезгав неуверен глас.

— Знаехте, че ще дойда за вас — довърши вместо нея Мирей и помилва горещото чело, докато абатисата се мъчеше да продължи. — Страхувам се, че закъснях. Моя скъпа приятелко, ще имате християнско погребение. Сама ще приема предсмъртната ви изповед, тъй като тук няма никой. — По лицето й се стичаха сълзи, когато коленичи до абатисата и стисна ръката й. Шарло също се отпусна на колене и положи ръце на робата, която висеше по слабото тяло на жената.

— Мамо, то е тук, в дрехата — между плата и подплатата — извика той. Шахин се приближи и извади остър bousaadi, за да разреже плата. Мирей спря ръката му, но в същия момент абатисата отвори очи и заговори с дрезгав шепот.