Осем

Играчи, свити в мрачни ъгли,местят натежали пешки. Дъскатавъзпира ги от ходове мудни,но зората ще завари сблъсъка на цветовете.Чудотворни правила напътстватмощен топ, ловък кон,закриляна дама, притаил се крал,

потаен офицер и напористи пешки.Играчите обръщат гръб,прокудени от времето,ала краят на този ритуал далеч е още.Пламнала война в Ориента,пламъците й обгърнали света.Поредната игра повела към безкрайността.Слаб крал, коварен офицер, хищна

дама, устремен топ и настървена пешкасред черно и бяло пътя търсяти водят страстна битка.Все още не са разбрали, че тежка ръкаги насочва към съдбата.Все още не са разбрали, че мощна силаим отнема свободата.

Играчът също е пленник(изразът е на Омар) на друга дъска.На черни нощи и бели дни.Бог повел е играча, а той — фигурите.Кой Бог ръководи Богпрез пепелищата на времето, мечтите и тъгите? „Шах“ Хорхе Луис Борхес

Ню Йорк

Септември 1973 година

ПРИБЛИЖАВАХМЕ ДРУГ ОСТРОВ сред виненочервеното море. Това бе сто и двайсет километрова ивица земя в Атлантическия океан, известна като Лонг Айлънд. На картата прилича на огромен шаран, чиято уста всеки миг ще се отвори към Джамайка Бей и ще погълне Стейтън Айлънд, с опашка, замахнала към Ню Хейвън, за да разпръсне малки островчета също като капки след себе си.

Докато лодката ни се насочваше към сушата с издути над искрящото море платна, дългата пясъчна ивица, осеяна с малки заливчета, ми се стори истински рай. Дори някои от имената им, които помнех, ми се сториха екзотични: Куог, Пачог, Пеконик и Масапекуа — Йерихон, Вавилон и Кисмет. Сребърната игла на Файър Айлънд бе прегърнала назъбения бряг. Статуята на свободата, вдигнала гордо факлата на деветдесет метра над пристанището в Ню Йорк, бе все още скрита от погледа ни, въпреки това призоваваше пътниците към златната порта на капитализма.

Двете с Лили бяхме застанали прегърнати на палубата със сълзи в очите. Питах се какво ли си мисли Соларин за тази земя на изгрева, богатството и свободата, толкова различна от тъмнината и страха, които си мислех, че са завладели всяко кътче на Русия. През месеца, прекаран в Атлантическия океан, дни наред четяхме дневника на Мирей и много нощи посветихме на формулата. Нито веднъж през това време Соларин не спомена за миналото си в Русия, не каза и дума за бъдещето. Всеки миг, прекаран с него, бе като златна капка, попаднала някъде във времето, също като скъпоценните камъни по синия плат, ярки и безценни. Тъмнината под тях си оставаше непроницаема.

Сега, докато оправяше платната и яхтата се насочваше към острова, се запитах какво ли ще стане, когато играта приключи. Мини все повтаряше, че играта няма да свърши. Дълбоко в сърцето си знаех, че тя има край, който ще настъпи скоро.

Навсякъде наоколо се полюшваха яхти и лодки. Колкото повече приближавахме към брега, толкова по-оживен ставаше морският трафик — мяркаха се пъстри флагове, плющяха платна над разпенените води, плъзгаха се моторници също като водни кончета. Край някои от големите кораби забелязахме сивите катери на бреговата охрана. Имаше толкова много кораби, че се зачудих какво става. Лили ми обясни.

— Не знам дали това е късмет, или не — каза тя, когато Соларин пое руля, — но този комитет по посрещането не е за нас. Ами да! Днес е Денят на труда!

Точно така. Освен това бе последният ден от сезона за яхтите, което обясняваше защо всички са излезли да поплават.

Докато стигнем залива Шинекок, лодките около нас станаха толкова много, че почти нямаше място за маневриране. Четирийсет яхти се бяха наредили на опашка за влизане в залива. Затова отплавахме към залива Моричес, където служителите на бреговата охрана бяха толкова заети да теглят на буксир яхти и да вадят пияни от водата, че едва ли щяха да забележат дребна яхта като нашата, която опитваше да се промъкне тайно заради нелегалните имигранти и контрабандната стока на борда.