Осем

— Антъни Фиск — започна тя и се загърна още по-плътно в кожената пелерина — е голям играч. Британски гросмайстор, регистриран в пета зона единствено защото е живял в Бостън и е играл там активно. Учудена съм, че е приел да участва, след като не се е явявал от години. На последния турнир настоя публиката да напусне залата. Беше си внушил, че в помещението са монтирани подслушвателни устройства, че във въздуха се усещали тайнствени вибрации, които му пречели да мисли. Всички шахматисти стъпват на пръсти около него. Разправят, че Пол Морфи, първият шампион на Щатите, починал във ваната напълно облечен, а във водата плували дамски обувки. Лудостта е част от шахмата, но отсега да знаеш, че аз няма да изперкам. Подобни неща се случват единствено на мъжете.

— Защо само на тях?

— Защото шахът, миличка, е едиповска игра. Ликвидирай царя и го начукай на царицата. Това е целта на играта. Психолозите умират да вървят по петите на шахматистите, за да видят дали си мият ръцете прекалено често, дали душат стари кецове или мастурбират по време на почивките. След това описват всичко в „Джърнъл ъф ди Ей Ем Ей“.

Светлосиният ролс-ройс модел „Корниш“ спря пред клуб „Метрополитън“ на Шейсета улица, съвсем близо до Пето Авеню. Сол ни отвори вратата. Лили му подаде Кариока и пое пред мен по закритата рампа към покрит с едри камъни вътрешен двор към входа. Шофьорът не бе казал и дума по време на пътуването, но ето че сега ми намигна. Свих рамене и последвах Лили.

Клуб „Метрополитън“ е тъжен спомен от стария Ню Йорк. В този типично мъжки клуб, изглежда, нищо не се бе променило през последния век. Избелелите червени килими във фоайето имаха належаща нужда от пране, тъмното дърво на бюрото на рецепцията трябваше да се полира. Затова пък централният салон компенсираше с очарование позамръкналия блясък на фоайето.

От него се влизаше в огромна зала с деветметров резбован таван, обсипан с покрити със златист варак листа, от който висеше масивен полилей. На две от стените се виждаха вътрешни балкони, перилата им бяха богато украсени със скулптури също като венециански двор. На третата бяха монтирани огледала, опасани със златни нишки, и в тях се отразяваха ложите. Четвъртата стена бе отделена от фоайето с високи кулички, облицовани във винено кадифе. По черно-белите плочи на пода, наподобяващи шахматна дъска, бяха подредени десетки ниски маси, заобиколени от кожени кресла. В далечния край се виждаше пиано от абаносово дърво, поставено край лъскав параван, китайска изработка.

Докато оглеждах интериора, Лили ме повика от един балкон. Кожената пелерина висеше преметната през перилата. Махна ми да се кача по широките мраморни стълби, които се извиваха към мястото, където бе застанала.

Завлече ме в малка стая за игра на карти, боядисана в тревистозелено, с огромни френски прозорци, които гледаха към Пето Авеню и парка. Неколцина работници се суетяха и местеха облицованите в кожа маси за игра на карти и другите, покрити със зелено сукно. Погледнаха ни бегло, докато подреждаха масите край стената близо до вратата.

— Тук ще се състои турнирът — обясни Лили. — Не съм сигурна дали хората са пристигнали. Остава още половин час. Обърна се към един от работниците: — Знаете ли къде е Джон Хърманолд?

— Може да е в ресторанта. — Мъжът сви рамене. — Обадете се на рецепцията и помолете да му изпратят съобщение на пейджъра. — Той я погледна преценяващо. Роклята й се бе вдигнала до недопустими висини и аз останах доволна, че съм си сложила консервативни сиви дрехи. Понечих да си сваля палтото, но работникът ме спря.

— В игралните зали не се допускат дами — каза ми той. Обърна се към Лили. — Нито в ресторанта. Най-добре слезте долу и позвънете оттам.

— Ще го убия онова копеле Хърманолд! — изсъска Лили, стиснала зъби. — Мъжки клуб, за бога, в който не се допускат жени! — Тръгна по коридора, за да си намери някоя жертва, а аз се върнах в стаята и се настаних на един стол, съпроводена от враждебните погледи на работниците. Не завиждах на Хърманолд, защото знаех какво ще му се случи, когато го открие Лили.

Седях в игралната зала и гледах през мръсните прозорци към Сентръл Парк. Навън бяха провиснали няколко мокри флагчета, а тъжната зимна светлина прикриваше донякъде избелелите им цветове.

— Извинете — прозвуча надменен глас зад мен. Обърнах се към висок привлекателен мъж около петдесетте с тъмна коса и посребрели слепоочия. Беше в тъмносиньо двуредно сако със сложна бродерия на джоба, сиви панталони и бяло поло. На челото му бе написано, че е възпитаник на „Андоувър“ и „Йейл“.

— В залата не се допускат посетители преди началото на турнира — заяви строго той. — Ако имате билет, ще ви настаня долу, докато започне. В противен случай трябва да ви помоля да напуснете клуба. — Първоначалната му привлекателност започна да се стопява. Това са те красивите мъже, казах си.

— Предпочитам да остана тук. Чакам да ми донесат билета…