Осемте удара на часовника

— Ах, негоднико, ще те довърша, ще видиш! Той дръпна инспектора настрана.

— Е добре! Какво ще кажете за всичко това? Такъв глупав тип, нали?

Инспекторът повдигна глава.

— Може би…, но въпреки това… досега… не сте привели никакво сериозно доказателство.

— Почакайте, господин Морисо — каза Ренин. — Почакайте да се срещнем с г-н Дюдуи. Той ще ни чака в Дирекцията на полицията, нали?

— Да, трябва да бъдем там в три часа.

— Добре тогава. Там ще бъдете удовлетворен, господин инспекторе! Повтарям Ви, че ще бъдете!

Ренин говореше като човек, сигурен в своята версия. Ортанз приближи до него и му прошепна така, че да не чуят другите:

— Уловихте ли го най-после? Ренин поклати отрицателно глава.

— Уви не съм! Дори не съм направил нито крачка напред от първоначалното положение.

— Но това е ужасно! Ами доказателства?

— Няма и следа от доказателства. Надявах се да го извадя от равновесие. Но се съвзе много бързо негодникът.

— И все пак сте сигурен, че е той, нали?

— Не може да бъде друг. От самото начало предчувствах, че е той и оттогава не го изпускам от очи. Забелязах как безпокойството му се увеличава едновременно с разследването, което правех около него. Сега вече зная, че е той.

— Обичал ли е наистина г-жа Обриьо?

— Ако следваме логиката, би трябвало отговорът да бъде да. Но всичко това поне засега са само мои лични убеждения, извадени от теоретични предположения. С тях обаче не можем да спрем гилотината. Е, ако успеем да открием банкнотите, г-н Дюдуи би ме подкрепил, но иначе ще се изсмее в лицето ми.

— Но какво да правим тогава? — прошепна Ортанз с изтръпнало от болка сърце.

Ренин не отговори. Продължи да кръстосва стаята и потрива ръце. Нещата все пак вървяха на добре.

— Колко приятно е да се занимаваме със случаи, които се разплитат сами. Как мислите, г-н Морисо, ако отидем сега в Дирекцията на полицията, дали началникът няма да бъде вече там? От това, което вече знаем, мисля, че ще успеем да стигнем до добър край. Дали г-н Дютрьой няма да пожелае също да ни придружи?

— А, защо не? — отговори запитаният с нотки на арогантност в гласа.

В същия миг, в който Ренин отвори вратата, в коридора се чу шум. Дотича собственикът на къщата, който жестикулираше уплашено.

— Господин Дютрьой, господин Дютрьой — крещеше той, — във вашия апартамент има пожар. Един минувач е видял това от площада.

В погледа на младежа блесна пламъче. Може би за част от секундата устните му се свиха в подигравателна усмивка. Забелязвайки я, Ренин извика:

— Аха! Сам се издаде, негоднико! Ти си предизвикал пожара и сега парите горят.

Ренин прегради пътя на опитващия се да излезе младеж.

— Оставете ме — крещеше Дютрьой, — в квартирата ми има пожар и никой не може да влезе в нея, за да гаси, понеже само аз имам ключ. Ето, вижте го… Пуснете ме да мина, за Бога!

Ренин отне ключа от ръцете му и го притисна до стената:

— Не мърдай, сега вече те пипнах. Загуби играта, негоднико… Господин Морисо, не бихте ли издали заповед да бъде задържан и ако се опита да бяга, да му пробият набързо главата? Е, господа агенти, можем ли да го оставим на вас? Един куршум в главата и толкова.

Ренин затича по стълбите. Ортанз и главният инспектор го последваха протестирайки и без да крият лошото си настроение.

— Само се лутаме, не е възможно да е запалил той огъня, не ни е напускал дори за минута!

— По дяволите, той е устроил всичко това предварително.

— Но как, моля Ви? Как?

— Знам ли? Но един пожар не избухва случайно и точно в момент, когато някой има нужда да изгорят компрометиращи веществени доказателства.

Откъм етажа се чуваше все по-голям шум.

Келнерите от бирарията се опитваха да изкъртят вратата. Стълбището бе изпълнено с остра миризма на дим.

Ренин най-после се добра до последния етаж.

— Направете път, приятели! Аз имам ключ! — подвикваше той. После напъха ключа в ключалката и отвори. Вълната от дим, която излезе отвътре, беше толкова гъста, че можеше да се предположи, че гори целият етаж. Ренин обаче веднага разбра, че пожарът бе угаснал от само себе си. Вече нямаше какво да гори и пламъците бяха затихнали.

— Господин Морисо, наредете тук да не влиза никой освен нас! И най-малката небрежност може да провали всичко. Или най-добре затворете вратата с райбера.

Ренин влезе най-напред в предната стая, тъй като бе ясно, че пожарът е започнал именно там. Всичко в нея — стените, таванът, мебелите, бе почерняло от пушека, но не бе засегнато от огъня. Всъщност целият пожар се състоеше в подпалването на някакви хартии, които продължаваха да тлеят насред стаята под прозореца.

Ренин се плесна по челото.

— Какво тройно говедо съм бил, ама че съм бил глупав.

— Какво? Какво? — запита в недоумение инспекторът.

— Ами, кутията за шапки, дявол да го вземе! Онази, която стоеше на еднокраката масичка. Банкнотите са били скрити в нея. Докато ние правехме обиска, те са били още там.

— Не е възможно!