Осемте удара на часовника

— Браво, драги! Замисълът ти с шишето с вода е отличен! Истински шедьовър! Само че не сполучи.

— Какво? Какво има? — измърмори несигурно младият мъж.

— Боже мой, ами сам виждате. Огънят е изгорил до половина само хартиите и кутията и макар някои банкноти да са също така обгорени… другите са там, на дъното… Чуваш ли? Фаталните банкноти… голямото доказателство за престъплението… там са си, където ги беше скрил… по случайност не са изгорели… Ето, гледай… ето номерата… познаваш ги, нали?… Аха! Е, сега ти си вече съвършено загубен, човече.

Младежът се обърка. Както бе предположил Ренин, той дори не разгледа кутията, нито банкнотите. При внезапния удар не успя да размисли и повярвал на всичко, изведнъж се сгромоляса върху един стол и зарида.

Точно според замисъла на Ренин. Внезапната атака беше успяла. Смятайки, че всичките му планове са провалени и че противникът му знае вече всичките му тайни, Дютрьой рухна. Негодникът нямаше повече сили да се защитава. Бе изгубил играта.

Ренин не го остави да си поеме дъх.

— А сега напред, ако искаш да спасиш главата си, драги, единственият изход е да напишеш пълни самопризнания и да отървеш кожата с това. Ето ти писалка… Е, наистина не ти проработи късметът, признавам го. Но иначе всичко беше превъзходно скроено, особено тая дяволия в последния момент. Нали? Банкнотите, които бяха у теб, те смущаваха, затова реши да ги унищожиш. И какво по-лесно от това. Поставяш на перваза на прозореца голямото тумбесто шише за вода. Стъклото му представлява леща, която концентрира слънчевите лъчи върху хартията и копринените парцалчета, приготвени предварително. След десетина минути всичко се запалва. Чудесна идея! И като всички велики изобретения и това ти е хрумнало случайно, нали? Нещо като историята с ябълката на Нютон? Сигурно някога слънцето случайно е подпалило през това стъкло или покривката, или нещо друго и понеже сега има силно слънце, ти си си казал: „Я пак да направим така“, и си поставил шишето с вода на съответното място. Поздравявам те, Гастон, но сега ето ти лист хартия и пиши:

„Аз съм убиецът на Вилхелм“

. Пиши де!

Надвесен над младежа, Ренин проверяваше написаното, диктуваше му и подкрепяше ръката му да не трепери. Съвършено изтощен и вече на края на силите си, Дютрьой написа всичко както трябва. Ренин грабна листовете и каза с официален тон:

— Господин главен инспектор, ето необходимите самопризнания. Моля да го предадете на г-н Дюдуи. Сигурен съм, че тези господа — посочи келнерите от бирарията — няма да имат нищо против да се явят и дадат показания като свидетели.

И понеже сломеният Дютрьой ни мърдаше, ни шаваше, той го разтърси:

— Ей, приятелю, вече трябва да се събудиш. След като беше така глупав, че да признаеш, карай по-нататък докрай.

Дютрьой стана и го изгледа с недоумение, без да продума.

— Очевидно — продължи Ренин, — имаш на раменете си празна кратуна, а не глава. Ами кутията беше съвсем изгоряла, бе човече, и банкнотите също. Тази кутия е друга, драги, а тези банкноти са мои. Изгорих шест от тях, за да налапаш по-сигурно въдицата. Нали сам видя огъня — как можа да бъдеш след всичко това толкова наивен, че да ми дадеш в последния момент необходимото доказателство, след като аз нямах дотогава нито едно! И още какво доказателство! Собственото ти писмено самопризнание, писано пред свидетели! Слушай, човече, ако ти отсекат главата на гилотината, в което съм почти сигурен, знай, че наистина си го заслужил. Сбогом, Дютрьой!

Когато бяха вече на улицата, принц Ренин помоли Ортанз Даниел да вземе автомобила и отиде у Мадлен Обриьо, за да й разкаже всичко.

— Ами вие? — попита Ортанз.

— О, аз имам една важна работа… Спешна среща…

— И се отказвате от удоволствието да съобщите тази новина сам?

— Вече не се впечатлявам от такива неща. Единственото удоволствие, което не омръзва и което е винаги ново, е самото разследване и разкриване на престъпленията. Всичко останало е неинтересно.

Ортанз хвана ръката му и я задържа между своите две. Как би искала да изкаже възхищението си на този странен човек, който правеше добри дела привидно само за спорт, но дори и да беше наистина така, ги правеше гениално. Искаше й се да му каже поне това, но не можа да проговори. Преживените събития я бяха разстроили. Чувстваше, че нещо стиска гърлото и мокри очите й. Ренин разбра положението й, поклони се и каза:

— Благодаря Ви. Това е най-голямата награда за мен.

III

ТЕРЕЗ И ЖЕРМЕН

Краят на есента беше толкова мек, че на 2 октомври сутринта много семейства, забавили се по техните вили в Етрета, бяха слезли на морския бряг. Човек би казал, че между скалите и облаците на хоризонта се простира планинско езеро, задрямало във вдлъбнатината на скалите, които го затварят, ако във въздуха не се носеше нещо леко и ако небето нямаше тези бледи, нежни и неопределени цветове, които придават в някои дни на този край толкова особено очарование.

— Това е прелестно — прошепна Ортанз. И след мъничко добави: