Осемте удара на часовника

— Но аз нищо неясно не ви предлагам. Пътят е отличен, а околностите на Аленгър са интересни. Никаква друга разходка не би ви доставила по-голямо удоволствие.

— Прекалено самонадеян сте, господине.

— И упорит, госпожо. Ще ви чакам в околностите на Аленгър.

Ортанз махна нервирано с ръка и не сметна за нужно да отговори. Обърна му гръб, сбогува се с околните и излезе.

Пред стълбите един от лакеите държеше коня й.

Качи се на седлото и пое към гората, чието начало се сливаше с края на парка.

Времето беше тихо и хладно. Ведрото, кристално небе едва се промъкваше между почти неподвижните, леко трептящи листа. Ортанз яздеше по криволичещите алеи, без да бърза. След около половин час издълбаната от потоците пътека я изведе до главния път. Там спря. Не се чуваше никакъв шум.

Росини сигурно е прикрил колата си с угасен мотор някъде в гората близо до кръстопътя на Иф — помисли си тя.

Дотам я деляха не повече от петстотин метра. След като се поколеба малко, тя скочи от коня, върза го едва-едва, така че да може лесно да се отвърже сам и върне в замъка, и като загърна лицето си с дълъг кафяв воал, който се ветрееше над раменете й, закрачи напред. Не се беше излъгала. Още на първия завой видя Росини, който също забърза към нея, посрещна я и я поведе из гората.

— Бързо, моля Ви! О, колко се страхувах да не би да закъснеете… или дори да не промените решението си!… И ето ви най-после и вас. О, нима това е възможно?

Ортанз се усмихна.

— Толкова ли сте щастлив, че, вършите глупости?

— Да, щастлив съм и се кълна, че и вие ще бъдете щастлива.

— Възможно е, но аз няма да правя такива!

— Постъпвайте, както желаете, Ортанз. Животът ви ще бъде като на фея от приказките.

— А вие ще бъдете очарователният принц!

— Ще живеете в най-голям разкош, сред огромно богатство.

— Не искам нито разкош, нито богатства.

— А какво искате тогава?

— Щастие.

— За щастието ви ще се погрижа аз.

— Съмняваме се донякъде в качеството на това, което ще ми предложите — пошегува се Ортанз.

— Ще видите… Ще видите.

Стигнаха до автомобила. Бъбрейки радостно, Росини запали мотора, а Ортанз се зави с едно широко манто. Колата потегли плавно по тревата на тясната пътека и излезе на кръстопътя. Росини увеличи скоростта, но внезапно от гората отекна изстрел и автомобилът закриволичи по шосето.

— Пукна се предна гума — измърмори Росини.

— Съвсем не! — провикна се Ортанз. — Някой стреля.

— Не е възможно, мила моя! Какво приказвате!

В същия миг откъм гората обаче се чуха един след друг още два изстрела. Автомобилът потръпна леко още два пъти.

Росини изскърца със зъби от яд:

— Проби и задните гуми… По дяволите, кой е този бандит? Да можех само да го пипна!

Той огледа гората край пътя, но не забеляза никого. Листата на дърветата пречеха да се види по-навътре.

— Дявол да го вземе! — изруга той. — Права сте била… някой стреля наистина по автомобила. Добре се наредихме. Поне няколко часа не можем да мръднем оттук. Да се залепят три гуми не е лесна работа… Но какво ще правите дотогава, вие, скъпа приятелко?

Младата жена също слезе от автомобила и развълнувана възкликна към Росини.

— Тръгвам си…

— Но защо?

— Искам да разбера кой стреля. И защо. Искам да зная…

— Моля ви поне да не се разделяме…

— Нима мислите, че ще ви чакам цели часове?

— Но какво ще стане със заминаването ни… с нашите проекти?

— Ще говорим наново утре… Върнете се в замъка… и останете там…

— Но моля Ви… това не е по моя вина. Струва ми се, че ми се сърдите.

— Не ви се сърдя. Но съгласете се, че когато се краде жена, се вземат всички мерки, драги мой. Е, ще се видим по-късно.

И Ортанз забърза обратно. За неин късмет откри коня си и препусна в галоп в обратната на Ла Марец посока.

Вече не се съмняваше, че изстрелите бяха дело на принц Ренин.

— Той е… — мърмореше ядосана тя. — Само той е способен на такава постъпка…

Нали сам я беше предупредил: „Ще дойдете, аз съм сигурен, че ще дойдете… и ще ви чакам.“

Ортанз се разплака от яд и унижение. Ако в този момент би се озовала лице в лице с него, сигурно щеше да го удари с камшика.

Пред нея се простираше строгият и величествен пейзаж на територията, с която на север свършваше имението. Стръмнините принуждаваха често младата жена да забавя хода си, въпреки че трябваше да измине десетина километра до целта, до която бе решила да стигне. Въпреки усилията й, скоростта й намаляваше, а физическата й умора засилваше възмущението й срещу принц Ренин. Чувстваше, че го мрази не само заради неокачествимата му постъпка от днешния ден, но и за цялото му поведение през тези последни три дни, заради неговата самоувереност, самочувствие и надменно учтив вид.

Вече приближаваше. На самото дъно на долината се виждаше старият зид, който служеше за ограда на имението. Беше пропукан, обрасъл с мъх и бурени, през които се мержелееха камбанарията на замъка и няколко затворени с капаци прозорци. Това беше имението Аленгър.

Ортанз мина покрай стената и зави. В центъра на пространството пред входната врата, там, където зидът се извиваше в полудъга, стоеше прав пред коня си Серж Ренин.