Осемте удара на часовника

Ренин я отвори пак по същия начин и двамата се озоваха в широк, покрит с бели и черни плочи хол, обзаведен със стари шкафове и черковни столове и украсен с дървени щитове и остатъци от стари гербове, изобразяващи кацнал на камък орел. Под потъналите в прах и паяжини пердета се показваше друга врата.

— Това май трябва да е вратата на салона — разсъждаваше гласно Ренин.

Отварянето този път стана по-трудно и само след силен удар с рамо той успя да отвори едното крило.

Ортанз вървеше мълчаливо до него и с все по-голямо учудване наблюдаваше голямото майсторство, с което спътникът й отваря врати. Сякаш чул мислите й, Ренин се обърна и обясни със сериозен тон:

— Това е играчка за мен, защото съм бил и ключар.

Неочаквано тя хвана ръката му и прошепна:

— Чуйте!

— Какво? — запита той.

Тя му даде знак да мълчи и настоя да се вслуша. Почти веднага той промълви:

— Наистина, странно.

— Но, слушайте… слушайте!… — смаяно повтори Ортанз. — Боже мой, нима е възможно?

От някъде, недалеч от тях, долитаха на равномерни интервали слаби, но ясни камбанни удари. Вслушвайки се по-внимателно, разбраха, че биеше стенен часовник. После дълбоката тишина на мрачната зала беше нарушена и от ритмичното тиктакане, предизвикано без съмнение от невидимото тежко махало. И двамата бяха силно изненадани — наистина, как бе възможно един толкова малък механизъм да продължава да работи след толкова години в отдавна мъртвия замък… В това имаше някакво чудо, но как би могло да се обясни?

— Но тук — прошепна Ортанз, която не смееше вече дори да повиши глас, — тук съвсем никой ли не е влизал?…

— Никой!

— Но това е невъзможно! Невъзможно е този часовник да е работил цели двадесет години, без да бъде навиван?

— Невъзможно е!

— Но тогава?

Серж Ренин откърти мълчаливо капаците и отвори трите прозореца.

Пред очите им се разкри салон, в който цареше абсолютен порядък. Всички мебели бяха на местата си. Не липсваше нищо. Тези, които някога го бяха обитавали и които сигурно са прекарвали по-голямата част от времето си в него, изглежда, са го напуснали, без да вземат нищо. Книгите, които бяха чели, дребните украшения, подредени по масите и нишите — всичко стоеше по местата си.

Ренин се спря пред стария стенен часовник, поместен във висок, богато украсен шкаф. През покрития със стъкло кръгъл отвор се виждаше махалото. Той отвори вратичката: окачените на въженцата тежести почти бяха стигнали до мъртвата си точка.

Но в тоя миг механизмът заработи отново. Часовникът отби осем удара с ясен глас, който младата жена вече никога нямаше да забрави.

— Наистина чудо — възкликна Ренин, — този прост механизъм се навива веднъж седмично.

— И вие не намирате нищо необикновено в това?

— Не, нищо… или почти нищо — каза той, като изведнъж се наведе и измъкна от дъното на шкафа една металическа тръба, скрита от погледа нейде под тежестите. Вдигна я към светлината.

— Далекоглед — отбеляза замислено той. — Защо ли са го прикрили там?… И е фокусиран за гледане на максимална далечина… Много странно… Какво ли означава това?…

В този миг часовникът започна да бие пак. В тишината отекнаха нови осем удара. Ренин затвори капака му, но взе далекогледа със себе си и продължи внимателно огледа си. Една широка врата водеше от залата към малка стаичка, вероятно пушалня. И нейните мебели бяха по местата си. Само пирамидата за пушки в една от витрините беше празна. До нея върху една богато украсена мраморна плоча висеше календар, показващ датата 5 септември.

— О! — извика смаяно Ортанз. — Вижте днешната дата!… Та те са късали листчетата до 5 септември… Днес е годишнина от този ден! Какво невероятно съвпадение!

— Невероятно — промълви и Ренин… това е годишнината от тяхното заминаване… до днес са изминали точно двадесет години.

— Съгласете се — настоя тя, — съгласете се, та всичко това просто не е възможно.

— Да… така е… и все пак, въпреки това…

— Но имате ли поне някаква представа какво се е случило?

Ренин замълча, преди да отговори:

— Най-много ме заинтересува скритият далекоглед… захвърлен на това място в последния миг… За какво ли е служил? От прозорците тук се виждат само дърветата в градината… и без съмнение подобна е гледката и от другите прозорци… Замъкът се намира в долина с ограничен хоризонт… За да гледат през далекогледа, е трябвало да се качват най-горе… Искате ли да се качим?

Ортанз се поколеба. Любопитството й бе възбудено от тайнствеността, която лъхаше от всеки миг на тази авантюра, и тя бе готова да върви навсякъде с Ренин и да му помага в издирванията, с каквото може.

Изкачиха се по главната стълба и стигнаха до една просторна площадка на втория етаж, от която започваше спираловидна стълба.

Най-горе имаше открита тераса, която бе заобиколена от двуметров парапет.

— По него е имало отвори, които после са били зазидани — посочи Ренин. — Вижте, някога те са служили за бойници, но сега са запушени.

— Е да, но струва ми се, че и тук далекогледът не би могъл да се използва, затова ще трябва май да слезем пак обратно.