Осемте удара на часовника

— Не мога да се съглася с вас — възрази той. — Ако следваме логиката, все пак би трябвало да е за наблюдение и далекогледът би могъл да бъде използван именно оттук.

Ренин се хвана със силните си ръце за парапета, повдигна се над него и огледа оттам цялата долина. Големите дървета на парка ограничаваха видимостта, но в края му, там, където той се разсичаше от една гориста могила, видя друга, по-ниска, полусрутена кула, която се намираше на около седем-осемстотин метра разстояние.

След малко огледа повторно местността. Изглежда, според него решението на загадката бе именно в използването на далекогледа. И тя веднага би могла да бъде разрешена, ако се открие как е бил използван той.

После Ренин заоглежда последователно бойниците. Една от тях, или по-точно мястото, където би трябвало да бъде, привлече вниманието му. В центъра на последната, сред гипса, с който беше запушена, имаше отвор, запълнен с пръст, върху който бяха поникнали растения.

Ренин изскуба и изхвърли пръстта. Откри се дупка, широка около двадесет сантиметра в диаметър, която минаваше през цялата дебелина на стената. Когато се наведе и погледна в нея, видя, че тесният отвор насочва погледа над хълма, точно към обраслата с бръшлян кула.

В дъното на отвора имаше жлеб, направен така, че да фиксира положението на далекогледа.

Ренин избърса лещите, постави оптическия прибор в отвора и внимавайки да не измести зрителната линия, доближи окото си до окуляра.

Наблюдава неподвижен и безмълвен около половин минута. После се изправи и каза с развълнуван глас:

— Погледнете — гледайте внимателно… лицата под шапките…

— О-о-о! — възкликна Ортанз изплашена, — но това е ужасно!

В осветения център на зрителното поле на далекогледа тя видя една потресаваща картина. На площадката на полуразрушената кула, чиято насрещна, обрасла с бръшлян стена бе по-висока и в случая служеше за фон, бяха прострени върху купчина камъни сред безредно поникнали храсти две човешки същества, мъж и жена.

Или по-точно това, което бе останало от тях, две тъжни подобия на мъж и жена, които някога са имали дрехи и сега още личаха следите от шапките им, но които нямаха вече нито очи, нито лица, нито Плът.

— Кой ли ги е отнесъл там? — прошепна Ортанз.

— Никой.

— Но тогава как са се озовали там?

— Този мъж и тази жена са умрели навярно преди много, много години там горе, на кулата. Телата им са изгнили под дрехите, а гарваните са ги разкъсали и отнесли…

— Но това е ужасно! Това е ужасно! — повтаряше пребледняла Ортанз, а върху лицето й се бе изписала гримаса на отвращение.

Половин час по-късно двамата вече напускаха замъка Аленгър. Преди да си тръгнат, бяха ходили вече до кулата с бръшляните, по-голямата част от която се бе превърнала в руини. Вътрешността й бе празна. Изкачиха се с голяма мъка много трудно и бавно по натрошените каменни и дървени стълби, парчета от които се търкаляха на земята. Задната част на кулата опираше във външната ограда на парка. Странно защо, Ортанз бе крайно изненадана от това, принц Ренин се отказа от по-нататъшни проучвания, сякаш вече нищо друго не представляваше интерес за него. Дори в гостилницата на близкото село, в която се отбиха да се нахранят, вече не говореше за случая, и единствено тя разпитваше гостилничаря за запустелия замък. Но и това се оказа напразно, защото човекът бе дошъл отскоро в този край и не можа дай съобщи нищо. Не знаеше дори и името на собственика.

Поеха след това по пътя към Ла Марец. Ортанз непрекъснато се връщаше към страшното зрелище. Но Ренин бе вече весел и поне изглеждаше така, бе съвсем безразличен към него.

— Но кажете най-после какво ще правим — възкликна накрая нетърпеливо Ортанз. — Нима е възможно да оставим всичко това така. Трябва да вземем някакво решение.

— Наистина — съгласи се той, — налага се да вземете едно решение. Господин Росини трябва да знае най-после какво има да става и дали решението ви е в негова полза.

Тя вдигна рамене:

— Е! Не ставаше дума за това. Но засега…

— Какво засега?

— Засега трябва да узнаем чии са тези два трупа.

— Ами Росини?

— Росини ще почака. Но аз не мога да чакам.

— Тъй да е. Той може би и без това още не е успял да залепи гумите. Но все пак не е ли по-важно какво ще му кажете?

— По-важното е това, което видяхме. Показахте ми една тайна, която ме заинтересува повече от всичко друго. А какви са вашите намерения?

— Моите намерения ли?

— Да, има два трупа… Ще съобщите ли за тях в полицията?

— О, свещена простота! — засмя се принцът. — А защо трябва да правя това?

— Но тук има тайна, която трябва да се разкрие… това е една ужасна драма, а може би и престъпление.

— За да я разкрием, не се нуждаем от никого.

— Как така! Какво приказвате? Може би разчитате на нещо?

— Боже мой, но това, което се е случило, е толкова ясно, сякаш съм го прочел в книга. Една история, илюстрирана с картинки. Всичко това е толкова просто!

Тя го погледна през рамо, питайки се не се ли подиграва с нея, но принцът беше съвсем сериозен.

— Е, и тогава какво ще правим? — попита тя цялата тръпнеща.