Осемте удара на часовника

— Едва по-късно — продължи тя, — и то заради теб, Жермен. Аз сложих отново портфейла в чекмеджето, където беше скрит, и днес сутринта не казах нищо на Жак… Не исках да му казвам, че знам… Беше прекалено ужасно! При все това трябваше да се бърза… Твоите писма съобщаваха за тайното ти пристигане днес… Отначало помислих да избягам, да хвана влака…, машинално взех тази кама, за да се отбранявам… Но когато Жак и аз отидохме на плажа, аз вече знаех… Да, аз приемах да умра… Да умра, мислех аз и този кошмар да свърши! Само че заради децата исках моята смърт да изглежда като случайност и Жак да не бъде обвинен. Ето защо твоят план за разходка по скалата ми прилягаше… Едно падане от високата скала изглежда съвсем естествено… Жак ме напусна, за да отиде в своята кабина, откъдето по-късно трябваше да дойде при теб на „Трите Матилди“. По пътя, под терасата, изпусна ключа от кабината. Аз слязох и започнах да търся с него… И там… По твоя вина… Да, Жермен, по твоя вина, портфейлът на Жак падна от джоба на неговото сако, без той да забележи, а заедно с него и една снимка, която веднага познах… Снимка от тази година, на която съм с моите две дъщери. Аз я вдигнах… и видях… ти знаеш добре какво видях, Жермен. На моето място на снимката беше ти… Ти ме беше заличила и заменила със себе си, Жермен! Видях твоето лице! Една от твоите ръце обвиваше врата на моята по-голяма дъщеря, а другата седеше на коленете ти… Ти, Жермен, беше жената на моя мъж… Ти беше бъдещата майка на моите деца… Ти щеше да ги отвлечеш… Тогава загубих ума си. Камата беше с мен… Жак се бе навел… И аз нанесох удара…

Всяка дума от нейното признание беше самата истина. Тези, които я слушаха, го чувстваха дълбоко, и за Ортанз и Ренин нямаше нищо по-покъртително и по-трагично. Тя бе седнала отново, изчерпала силите си, но продължаваше да произнася неразбираемите думи и постепенно, навеждайки се над нея, можаха да чуят:

— Аз мислех, че той ще се развика и че ще ме арестуват… Нищо. Това бе станало така и при такива обстоятелства, че никой нищо не видя. Нещо повече. Жак се изправи едновременно с мен и ето че не падна! Не, той не падна! Удареният от мен оставаше прав! От терасата, където се бях изкачила отново, аз го видях. Той наметна сакото на раменете си, очевидно за да скрие своята рана, и се отдалечи клатушкайки се… Или едва, едва толкова, че само аз можех да забележа. Той дори поговори с приятелите, които играеха на карти, а после се отправи към кабината и изчезна. Миг след това аз се прибрах. Бях убедена, че всичко е само лош сън… Че не бях убила… Или че поне раната е лека. Жак щеше да излезе… Бях сигурна в това… Аз наблюдавах от моя балкон… Ако си бях помислила само за секунда, че той има нужда от помощ, щях да изтичам при него… Но наистина, аз не знаех, аз не отгатнах… Говори се за предчувствие… Не е вярно. Аз бях абсолютно спокойна, спокойна като човек, събудил се след кошмар, споменът за който отлита. Не, заклевам ви се, аз нищо не знаех… чак до момента…

Тя млъкна. Ридания я задушаваха. Ренин довърши:

— До момента, когато дойдоха да ви известят? Терез прошепна:

— Да… Едва тогава осъзнах какво съм извършила… И почувствах, че полудявам и че ще извикам на всички тези хора: „Но това съм аз, не търсете, ето камата… аз съм виновната.“ Да, щях да извикам това, когато изведнъж го видях него, клетия мой Жак… Носеха го… Лицето му беше много спокойно… Много нежно… И пред него аз разбрах моя дълг… Както той бе разбрал своя… Заради децата умря и всичко скри. Аз също ще мълча. Виновни сме и двамата за убийството, на което стана жертва той. Ние двамата трябваше да направим всичко престъплението да не се прехвърли върху тях… В своята агония той ясно бе видял това… Той бе имал нечутата смелост да върви, да отговаря на зададените му въпроси и да се затвори, за да умре. Беше направил това, заличавайки наведнъж всички свои грешки, и така ми даваше своята прошка, защото не ме издаде… и ми заповядваше да мълча… да се защитавам… против всички… и най-вече против теб, Жермен.

Тя произнесе последните думи с по-голяма твърдост. Потресена отначало от несъзнателния акт, който бе извършила, убивайки своя мъж, сега възвръщаше постепенно силите си, мислейки за това, което бе направил той, и въоръжавайки се със същата воля. Пред интригантката, чиято омраза беше довела и двамата до смъртта и престъплението, тя стискаше юмруци, готова вече да се бори. Жермен Астенг не помръдваше. Слушаше я мълчаливо, с неумолимо лице, чийто израз ставаше все по-навъсен, колкото повече признанията на Терез ставаха по-точни. Никакво вълнение не я разнежваше, никакво угризение не покълваше в душата й. Накрая върху тънките й устни се появи лека усмивка. Тя сякаш се радваше на начина, по който се бяха развили събитията. Защото държеше в ръце своята плячка.

Бавно, с вдигнати към огледалото очи, тя оправи шапката си и се напудри. После тръгна към вратата. Терез се спусна след нея.

— Къде отиваш?

— Където ми харесва.

— При следователя ли!

— Вероятно!

— Ти няма да минеш.

— Добре. Ще го чакам тук.

— А ще му кажеш ли?