Осемте удара на часовника

— Вътре няма нищо — каза той, като излезе. — Но ето доказателството, което търсих. Ако споменът за филма наистина е довел Далбрек до пещерата на щастливата принцеса, би трябвало да мислим, че до същите мисли е достигнала и Роз-Андре. Тогава щастливата принцеса от филма беше чупила парченца от клоните през целия преход. Ето същите знаци и сега. Там, вдясно, има клончета, които са сравнително скоро отчупени.

— Може и така да е — съгласи се Ортанз. — Приемам, че това може да са следи от преминаването им, но те са от преди три седмици, нали, а оттогава…

— Оттогава сестра ви е затворена в някоя по-скрита дупка.

— Или убита и заровена нейде под окапалата шума.

— Не, не — каза Ренин, като дори тропна с крак. — Не е възможно този човек, който е извършил всичко това, за да я има, да я убие. Той ще прояви търпение. Ще се опита да спечели жертвата си със заплахи или чрез глад…

— Какво да правим тогава?

— Да търсим.

— Но къде?

— За да излезем от лабиринта, имаме една пътеводна нишка — интригата на „Щастливата принцеса“. Ако я следваме, мисля, че ще се приближаваме все повече до развръзката. В драмата, за да доведе принцесата тук, дърварят премина гората и пое с лодка по реката. Сена се намира само на около километър оттук. Нека слезем към нея.

Ренин тръгна отново без колебание напред, но бе постоянно нащрек, като добро ловно куче, чието обоняние го води по правилния път. Следвани от автомобила, те стигнаха до група къщи на самия бряг. Ренин се запъти, без да губи време, направо към лодкаря, който прекарваше пътниците на другата страна на реката. Между тях започна бърз диалог и скоро той вече знаеше всичко, което го интересуваше. Преди три седмици една от лодките на лодкаря изчезнала. Това е било в понеделник. Тръгнал да я търси и я намерил в тинята, половин километър по-надолу по реката.

— Наблизо до колибата, при която снимаха през това лято филма, нали? — запита Ренин.

— Да.

— Тогава бяха докарали една открадната жена, нали?

— О, да, щастливата принцеса, или по-точно г-жа Роз-Андре, собственицата на къщата на хълма Кло-Жоли.

— Къщата отворена ли е сега?

— Не. Дамата я няма вече повече от месец. Преди да замине, затвори всичко.

— Няма ли пазач?

— Не, сега там не живее никой. Ренин се обърна към Ортанз:

— Без съмнение това е затворът, който е избрал за нея. Ловът продължаваше. Тръгнаха по пътеката край Сена. Стъпките им не се чуваха поради меката трева. Пътеката ги изведе на главния път. През просеката на горския масив се виждаше къщата на височината Кло-Жоли, цялата заобиколена с жив плет. В нея Ортанз и Ренин познаха „колибата“ от „Щастливата принцеса“. Прозорците бяха затворени с капаци и по пътеките беше избуяла трева.

Скрити в гората, двамата наблюдаваха къщата повече от два часа, но не забелязаха нищо, което да показва, че в нея има някой. Младата жена вече губеше надежда и не вярваше, че Кло-Жоли е затворът на нейната сестра, но Ренин продължаваше да твърди:

— Казвам Ви, че тя е там. Изчислено е с математическа точност. Не е възможно Далбрек да не е избрал това място за затвор на своята пленница. Надява се по този начин да я направи по-покорна, разчитайки и на въздействието на познатото й и от сценария място.

Най-после откъм къщата се чуха стъпки. На пътя се появи силуетът на мъж — разстоянието беше голямо и лицето му не можеше да се види, но тежката походка и маниерите му бяха съвсем същите като на онзи човек, който бяха видели във филма.

Така, едва за двадесет и четири часа, ръководейки се единствено от бледите симптоми в поведението на един артист, Серж Ренин бе проникнал само чрез психологически анализ в самото сърце на драмата. Далбрек бе действал и в действителния живот като в измисления от киното. Ренин, вървейки стъпка по стъпка по пътя, който Далбрек бе изминал отново под влиянието на филма, бе дошъл на същото място, където дърварят държеше сега своята пленница — щастливата принцеса.

Далбрек бе облечен като безработен, в окърпени парцаливи дрехи. На рамото си носеше познатата дърварска брадва.

Той отключи катинара на външната врата, прекоси овощната градина и се загуби зад дръвчетата, закриващи част от фасадата на къщата.

Ренин стисна ръката на Ортанз, която спонтанно искаше да изтича след него.

— О, Боже, нима ще оставим този разбойник да влезе при нея… — шепнеше отчаяно тя. — Но тогава…

— Ами ако има съучастници? И ако те вече са ни забелязали и ни дебнат?

— Все ми е едно, трябва да я спасим, не разбирате ли?

— Ами ако ни забележат и ние пристигнем късно, за да я защитим? Ако в яростта си той я убие?

Продължиха да чакат. Измина още един час. Бездействието ги изнервяше. Ортанз се разплакваше от време на време, но хапеше устни.

Най-после започна да се здрачава. Сенките на хълмовете вече се протягаха над ябълковите дървета, когато внезапно вратата на фасадата се отвори и през нея излезе една двойка. Телата им бяха плътно притиснати, но въпреки това можеха да се различат краката на мъжа и тялото на жената, което той носеше на ръцете си, притискайки го силно до гърдите си.