Осемте удара на часовника

— Той!… Той и Роз!… — промълви изплашена Ортанз. — Ах, Ренин, спасете я.

Далбрек затича сред дърветата като луд. Смееше се и крещеше. Въпреки товара си той правеше огромни скокове и приличаше на пиян от радост и от кръвожадност фантастичен звяр. В свободната си ръка той размахваше брадвата, която бляскаше между дърветата, а Роз пищеше от ужас. Така прекоси овощната градина на шир и длъж по всичките й посоки, препуска дълго насам и натам и най-после изведнъж се спря до един кладенец. Наведе се над него и на няколко пъти направи движения, сякаш я хвърляше в него.

Гледката бе ужасна. Ортанз се бе вцепенила. Щеше ли да се реши престъпникът да извърши ужасния акт? Но не, това бе, без съмнение, само заплаха, ужасът от която трябваше да застави младата жена да бъде послушна, защото той тръгна изведнъж към главния вход и я отнесе отново в къщата. Чу се щракването на ключалката и вратата бе отново здраво затворена.

През цялото това време Ренин не се бе дори помръднал. Ортанз го задърпа отчаяно за дрехите, изумена и недоумяваща, молейки го през сълзи:

— Спасете я… Той е луд… Ще я убие… Моля Ви.

В този миг мъжът предприе изведнъж нова офанзива срещу своята жертва. Единият от прозорците се отвори и първобитният звяр спусна през него Роз-Андре, като я люлееше във въздуха така, сякаш всеки миг ще я захвърли.

Но или пак не се реши, или всичко отново бе само закана. Накрая вероятно преценил, че Роз е достатъчно смазана психически, я прибра отново в стаята.

Ортанз вече изнемогваше. Вледенените й ръце се бяха вкопчили в ръката на Ренин и той чувстваше, че тя цялата трепери.

— Ох! Моля Ви… моля Ви… какво чакате още? Ренин като че ли се съгласи да действа, но заяви:

— Нищо не ни принуждава да бързаме… Напротив… Трябва да се обмисли…

— Боже мой! Да се обмисли! Но Роз… Роз… може да бъде убита всеки миг.

Тръгнаха, но Ортанз трябваше да се облегне на него, тъй като вече нямаше сили да върви. Започнаха да приближават. Ренин й помогна да прескочи живия плет. Вече ставаше все по-тъмно и нощта ги криеше от очите на бандита.

Ренин заобиколи мълчаливо овощната градина и двамата спряха зад къщата. Оттук някъде Далбрек бе влязъл първия път в нея. Видяха малка врата, която вероятно водеше към кухнята и която бе достатъчно Ренин да блъсне само веднъж, за да се откърти, но преди това той искаше да узнае какво става вътре.

— Не мога да разбера… Не мога да разбера… — въздишаше Ортанз.

— Аз пък май започвам да разбирам — подхвърли Ренин.

Заобиколиха къщата и се притаиха зад дебелите дървета. Ренин се промъкна под един от прозорците на партера.

— Чуйте — каза той, — отвътре се чуват гласове… Идват от онази стая.

Говорът предполагаше, че помещението е осветено. Ренин отстрани растенията, които покриваха затворените кепенци на прозорците, и между два от тях, които не прилепваха плътно, съзря светлина.

Вкара внимателно острието на ножа си в този процеп и го повдигна бавно нагоре, за да откачи вътрешната кука. Кепенците се отвориха, но тежки платнени пердета закриваха плътно прозореца отвътре.

— Искате да се качите на перваза ли? — прошепна Ортанз.

— Да, и да изрежа едно от стъклата, защото може да се наложи да насоча револвера в лицето му.

Той изпълзя много предпазливо и се изправи на прозореца. С едната си ръка стискаше револвера, а с другата елмаз.

— Виждате ли я? — шепнеше възбудено Ортанз. Ренин залепи чело до стъклото и неволно възкликна смаяно.

— Боже мой — каза той, — не мога да повярвам на очите си!

— Стреляйте! Стреляйте! — настояваше Ортанз.

Вместо това от устата на Ренин се изтръгна едно:

— Дявол да го вземе!

Треперейки цяла, тя също сложи коляното си върху перваза на прозореца. Ренин я подхвана и издигна, за да може да гледа и тя.

— Погледнете.

— Ах! — извика изумена този път тя.

— Е, какво ще кажете? Аз подозирах нещо такова, но чак пък това!

Две лампи без абажур и около двадесет свещи осветяваха един луксозно обзаведен хол, обграден с дивани и постлан с голям персийски килим. Върху един от тези дивани бе полулегнала Роз-Андре. Беше облечена в роклята от ламе, която носеше и във филма „Щастливата принцеса“, която разкриваше красивите й рамене.

Косите й бяха украсени с бижута и бисери.

Далбрек стоеше на колене в краката й върху една възглавничка. Беше облечен в дрехи на ловец и я съзерцаваше в екстаз. Роз се усмихваше щастлива и галеше косата му. Наведе се към него и го целуна — първо по челото, после двамата замряха в страстна целувка. При това очите на отвлечената блажено се притвориха. Каква страстна сцена! Съединени с поглед, с устни, с треперещите си ръце, с Младежкото си желание, тези две същества очевидно се обичаха с пламенна, луда любов. Чувстваше се, че в усамотението и тишината на тази къщурка не ги интересува нищо друго освен техните целувки и нежности.