Осемте удара на часовника

— Нищо не открих — съобщи Ренин на инспектор Морисо, — мога да ви дам само едно сведение: Далбрек сигурно ще замине за Германия. Ще се интересувам и по-нататък от този въпрос и ще ви държа в течение. Но що се отнася лично до мен, мисля, че почти загубих надежда.

— И аз не се надявам вече — поклати глава Морисо. Вечерта, в автомобила, който ги връщаше в Париж.

Ортанз и Ренин мълчаха. После той заговори с весел глас.

— Всъщност в началото схванах правилно нещата, излъгах се впоследствие при развръзката. Нямаше нужда да се мобилизира полицията! Но какво да направя, не мога винаги да ви предлагам авантюри, в които успявам да разгадая всичко веднага и изцяло, но и тези са също добри, тези, които ви вълнуват, Ортанз…, карат ви да плачете… и ви задържат при мен.

Ортанз премигна с овлажнени очи. За първи път той правеше алюзия между преживяната сантиментална авантюра и крехките връзки, които все повече ги съединяваха след всяка нова задача, след която се впускаха. Страстната фигура на сестра й, видението на тази любов я бяха смутили и близостта с този необикновен човек, който подчиняваше събитията на волята си и като че ли си играеше със съдбата на тези, които преследва или защитава, вече я караха да се чувства слаба и неспокойна. Отначало го бе приела за враг, от когото трябва да се брани, после за учител, а сега все повече го приемаше за приятел, който я смущава и я изпълва с очарование и съблазън.

V

СЛУЧАЯТ С ЖАН-ЛУИ

Това се случи с такава бързина, че Ортанз остана смаяна. Двамата се разхождаха по моста над Сена, когато един женски силует прескочи парапета и се хвърли в реката. Настъпи голяма тревога. От всички страни се чуваха викове. Изведнъж Ортанз хвана ръката на Ренин.

— Какво сте намислил? Да не вземете да се хвърлите след нея!… Забранявам Ви…

Но в ръцете й вече бе останало само палтото на нейния компаньон и Ренин се бе озовал с един скок в реката…

После за известно време тя не можа да види нищо. Увлечена от тълпата, едва няколко минути по-късно достигна до самия бряг на реката и видя как Ренин се изкачваше по една стълба, носейки на ръце млада жена, чиито черни коси бяха прилепнали около посинялото й лице.

— Не е умряла — извика той. — Бързо в аптеката…, но няма опасност за живота й.

Той предаде бързо младата жена на двама стражари, разблъска наобиколилите го журналисти, които искаха да узнаят името му, и като дръпна съвършено омаломощената от вълнение Ортанз в едно такси, извика на шофьора:

— Карай!

— Уф — обърна се вече зад завоя към нея той, — още една баня! Какво да се прави, мила приятелко, това е по-силно от мен. Видя ли някой от себеподобните ми да се хвърля в реката, веднага се хвърлям и аз. Изглежда в мен има някакъв атавизъм — нещо наследствено от далечните ни прадеди.

Стигнаха до дома му и Ренин отиде да се преоблече. Ортанз остана да го чака в автомобила. Когато се върна, нареди на шофьора:

— Улица „Тилсит“!

— Къде отиваме? — запита Ортанз.

— Да проверим какво става с младата дама.

— Значи знаете адреса и?

— Да, успях да го прочета върху гривната, а също така и името й: Женевиев Еймар. Сега отиваме там. О, не за да приемам благодарности. Не. Просто от обикновено любопитство… Макар и може би излишно. Спасявал съм поне дузина млади удавници. Мотивите им са почти винаги едни и същи: любовна мъка и при това почти всеки път породена от най-обикновена нещастна любов. Впрочем, ще имате и сама възможността да видите това, скъпа приятелко.

Когато пристигнаха до къщата на улица „Тилсит“, лекарят току-що излизаше от апартамента, в който г-ца Еймар живееше заедно с баща си. Младата госпожица, уведоми ги слугинята, се чувствала вече далеч по-добре, отколкото можеше да се предполага, и сега спяла. Ренин се представи като спасителя на Женевиев и изпрати визитната си на бащата, който изтича с разтворени ръце и сълзи на благодарност в очите.

Беше слабичък възрастен човек, който веднага, без да чака да го разпитват, заразказва с покрусен от тъга глас.

— Това е за втори път, господине! Преди седмица се опита да се отрови. Нещастното дете! Живота си бих дал за нея, но тя само повтаря: „Не искам да живея! Не искам да живея!“ Ето как отговаря на всичките ми молби… Ох, страхувам се, че пак ще се опита. Какъв ужас! Да се самоубие моята малка Женевиев! И защо, Боже мой!…

— Да, защо? — настоя Ренин. — Сигурно пропаднала женитба.

— Така е — развален годеж… А милото ми дете е толкова чувствително!…

Ренин го прекъсна. От момента, когато човечецът започна да разказва интимните си проблеми, не трябваше да губи време в излишни приказки и използвайки създадения си вече пред него авторитет, предложи:

— Уважаеми господине, искате ли да разгледаме положението по-системно? Госпожица Женевиев беше ли сгодена?

Господин Еймар не се поколеба в отговора си:

— Да.

— От кога?