Осемте удара на часовника

Вече се смрачаваше. Бяха вървели бързо и сега, когато наближиха Ла Марец, видяха, че ловците току-що се връщаха.

— Тогава — обясни той, — ще попълним сведенията си от околните жители. Познавате ли някого, който би могъл да ни бъде полезен?

— Вуйчо ми. Той никога не е напускал това място.

— Отлично. Ще разпитаме господин д’Еглерош и ще видите в каква логическа последователност ще се занижат фактите един след друг. Щом имаме първата брънка от веригата, ще достигнем и до последната. Това е най-интересното занимание, поне за мен.

Разделиха се чак в замъка. Ортанз намери багажа си и заедно с него едно гневно писмо от Росини, с което той се сбогуваше с нея и й съобщаваше, че заминава.

— Нека бъде благословен този мил и смешен човек — каза си тя, — той май е намерил най-доброто решение на проблема.

Краткотрайният си флирт с него, комичното си бягство, проектите му, всичко това вече беше забравила. Росини й се виждаше много по-чужд, отколкото този смущаващ Ренин, който само до преди няколко часа й се струваше така несимпатичен.

В този миг принцът почука на вратата й.

— Вуйчо ви е в библиотеката си — съобщи той. — Искате ли да идем заедно? Аз го предупредих, че искам да го посетя.

Ортанз веднага тръгна с него.

— Има още нещо — добави Ренин. — Тази сутрин, когато попречих на плановете ви и ви помолих да ми се доверите, поех същевременно и един ангажимент към вас, който няма да закъснея да изпълня. Ще получите и доказателства за това.

— Не сте поели никакъв друг ангажимент — отговори Ортанз, смеейки се, — освен да задоволите докрай любопитството ми.

— Ще бъде задоволено — обеща с увереност той, — нещо повече, още сега ще имате възможността да проверите дали вуйчо ви ще потвърди изводите ми.

Завариха господин д’Еглерош сам. Пушеше лулата си и пиеше шери. Предложи чаша и на Ренин, но принцът отказа.

— А ти как се чувстваш, Ортанз? — запита той с привидно равнодушен глас. — Тук, както знаеш, е така скучно всякога, освен през септември. Използвай пълноценно дните. Чух, че си направила хубава разходка с Ренин?

— За това именно бих желал да поговорим, драги господин д’Еглерош — съобщи принцът.

— О, ще ме извините, но след не повече от десетина минути ще трябва да тръгна за гарата — пристига една приятелка на жена ми, която трябва да посрещна.

— О, десет минути са ми предостатъчни — успокои го Ренин.

— Точно колкото да изпушим по още една цигара тогава, нали?

— Разбира се.

Ренин взе цигара от кутията, която му поднесе господин д’Еглерош, запали я и каза:

— Знаете ли, че случайността по време на тази разходка ни заведе чак до старото имение Аленгър, което сигурно добре познавате.

— Разбира се. Но то е заключено, струва ми се, почти от четвърт век и не сте могли да влезете вътре, нали?

— Влязохме.

— Сигурно сте видели интересни неща?

— Видяхме, и то много. Дори открихме някои твърде странни неща.

— Какви? — попита контът, поглеждайки часовника си. Ренин заразказва:

— Затворени стаи, зала, внезапно изоставена в пълен ред, часовникът, който по чудо ни посрещна със звъна на камбаната си.

— Разказвате с твърде големи подробности — измърмори конт д’Еглерош.

— Е, имаше и нещо по-съществено наистина. Качихме се горе на терасата и оттам видяхме на върха на една кула, която се намира доста далече от замъка… два трупа, по-точно два скелета… на мъж и на жена, покрити все още с дрехите, с които са били облечени, когато са били убити…

— Ох! Ох! Убити? Просто предположение…

— Е, да, и затова именно искаме да ви поразпитаме. Драмата, която се е разиграла, вероятно преди двадесетина години, не е ли предизвикала сензация за времето си?

— Бога ми, не — заяви конт д’Еглерош, — не съм чувал да се говори за някакво престъпление или за изчезнали хора никога.

— Нима — промърмори обезсърчено Ренин, който изглеждаше малко разочарован… — Толкова се надявах да получа някакви сведения от вас, а пък то… Е, извинете ме тогава…

Ренин хвърли въпросителен поглед към Ортанз и тръгна към вратата. Но неочаквано се върна:

— Не бихте ли могли поне, любезни господине, да ми помогнете да вляза във връзка с лица от вашия кръг и от вашата фамилия,… които знаят нещо за случая?

— От моето семейство ли? И защо смятате, че биха могли да бъдат в течение?

— Но нали имението Аленгър е принадлежало и без съмнение все още принадлежи на фамилията д’Еглерош. Всички военни реликви в замъка носят герба, изобразяващ кацнал върху камък орел… върху скала. Оттам направих това свое заключение.

Контът този път изглеждаше наистина изненадан. Той блъсна бутилката и чашата си и каза:

— Какво говорите? Винаги съм пренебрегвал това съседство.

Усмихнат, Ренин повдигна глава:

— По-скоро ми се струва, драги господине, че не ви се ще въобще да приемете някаква роднинска връзка между вас… и този непознат владетел на замъка.

— Значи, според вас той е съмнителен човек?

— Той несъмнено е убиецът.

— Какво говорите?

Контът се изправи на крака. Развълнувана, Ортанз засрича.

— Сигурен ли сте наистина, че е било извършено престъпление и че престъпникът е някой от замъка?

— Съвсем сигурен.

— Но на какво се дължи тази ваша сигурност?