Осемте удара на часовника

— Не ви познавам и не знаех името ви, преди да го прочета на фирмата. За мен вие сте само този, който ще ми върне това, което ми принадлежи.

Ортанз почувства, че има някаква власт над този човек и възползвайки се от объркването му, неочаквано заповяда заплашително:

— Къде се намира тя? Настоявам да ми я предадете! Панкарди беше отчаян. Закърши ръце и мрънкайки покорно, замоли за прошка. После, признавайки се за победен, примирен запита:

— Искате ли я, наистина?

— Искам я… Това трябва да стане…

— Да… Трябва… Напълно съм съгласен.

— Говорете тогава! — заповяда Ортанз още по-настойчиво.

— Да говоря няма, но ще пиша… Ще напиша тайната си… и за мен всичко ще бъде свършено.

Той отиде към писалището си и написа няколко реда, след това постави листа в плик, който залепи.

— Вземете, ето моята тайна… Това беше целият ми живот…, а сега по-добре да умра…

Той насочи към слепоочието си револвер, който грабна от един куп книжа и стреля.

Ортанз ужасена блъсна ръката му. Куршумът изхвръкна встрани, проби огледалото на една Психея, но Панкарди се строполи на пода и заохка, сякаш беше тежко ранен.

Ортанз положи огромно усилие да запази хладнокръвие, но си даваше сметка, че въпреки привидното й спокойствие, този опит за самоубийство и изстрелът я бяха объркали съвсем. Силите, които чувстваше до преди това, я бяха напуснали. Имаше тягостното впечатление, че човекът, който все още се търкаляше в нозете й, в действителност постепенно взема надмощие над нея. Тя седна изтощена. Точно както Ренин бе предсказал, двубоят продължи само няколко минути. Но победената бе тя — по вина на женските й нерви, и то в момента, в който вече предчувстваше победата си.

Синьор Панкарди бе вече наясно с положението и без да си дава труд да търси други хитрини, прекрати охканията си, намери се с един скок пред Ортанз и извика подигравателно.

— Мисля, че краткият разговор, който ни предстои, не бива да бъде смущаван и да зависи от първия клиент, който би могъл да влезе в магазина, нали. Изтича навън, спусна ролетките, заключи входната врата и се върна при Ортанз.

— Уф! Почти повярвах, че наистина съм загубен. Ако ме бяхте натиснали още малко, щяхте да спечелите играта. Но и аз съм един наивник! Стори ми се, че идвате от далечното минало, като пратеница на Провидението, за да ми потърсите сметка и аз, глупакът, още малко и щях да отстъпя. Ах, госпожице Ортанз, позволете ми да ви наричам така, тъй като ви познавах някога под това име, липсва ви опит.

Той седна до нея и вече с откровено злобен тон подхвърли:

— Сега трябва да бъдете искрена. Кой скрои този номер? Че не сте вие, е ясно. Не отговаря на характера ви. Но кой? През целия си живот съм бил честен… само веднъж… тази тока. И когато вече мислех, че всичко това е забравено и погребано в миналото, изведнъж на сцената се появявате вие. Как? Това именно бих желал да зная.

Ортанз дори не се опита да се защити. Синьор Панкарди се наложи над нея с цялата си мъжка сила и с всичката си злоба. Изплаши я с жестовете си, със своята едновременно смешна и зла физиономия.

— Говорете! Трябва да зная. За да мога да се защитя, ако имам таен враг. Кой е той? Дали не е съперник, който завижда на щастието ми и сам иска да използва токата? Но говорете, дявол да ви вземе… или кълна се в Бога…

Стори й се, че той прави движение да вземе отново револвера си и се отдръпна с протегнати ръце с надежда да се измъкне.

Сблъскаха се и Ортанз, която все повече и повече се плашеше, не толкова от самото нападение, колкото от разкривеното от злоба лице на нейния нападател, започна да вика. В същия миг синьор Панкарди се скова с опънати ръце, разтворени пръсти и поглед, устремен над главата на Ортанз.

— Кой сте вие? Как сте влезли? — каза той със задавен глас.

Ортанз нямаше нужда дори да се обръща, за да разбере кой й се бе притекъл на помощ и ужасил и смаял толкова много антикваря. В същия миг един тънък силует се плъзна над фотьойлите и канапетата и Ренин се придвижи със спокойни стъпки напред към сцената на действието.

— Кой сте вие? — повтори Панкарди. — Откъде идвате?

— Отгоре — отговори Ренин, сочейки тавана.

— Отгоре ли?

— Да, от първия етаж, който съм наел от три месеца. Чух шум, някой викаше за помощ. Затова дойдох.

— Но как успяхте да влезете тук?

— Всичко е позволено, когато трябва да се притечеш на помощ на някого.

— Още веднъж ви питам, кой сте вие?

— Принц Ренин… приятел на тази дама… — каза той, като се наведе и целуна ръка на Ортанз.

Панкарди още повече се обърка и смутолеви:

— Аха, разбирам… Вие сте този, който устрои цялата тази комедия… вие сте изпратили госпожата…

— Лично аз, господин Панкарди, точно така.

— И с каква цел?

— Много обикновена. Намеренията ми бяха много чисти. Да няма грубости, а само кратък разговор, след който вие ще предадете това, което искам.

— И какво е то?

— Токата за колана.

— Това е невъзможно — каза антикварят ядосан.

— О, не казвайте не. Резултатът е предварително гарантиран.

— Няма сила на света, господине, която да ме принуди да направя това.

— Искате ли да извикаме жена ви? Г-жа Панкарди може би ще прецени по-добре положението.