Остров Тамбукту

Едва следобед стигнахме на върха. Над нас отново блесна слънцето и жегата пак стана нетърпима. Спряхме под сенките на дърветата да похапнем и да си починем. Оттук на север се виждаше океанът, величествен и безкраен, а на юг в низината се простираше доста широка долина, пресечена от пълноводна река. Туземците я наричаха Коломона — спокойна и величествена — и тя наистина беше такава. Тя извираше от западната част на острова, събираше много ручеи, които се стичаха от съседните планини, и се вливаше в океана при село Калио. По нейните брегове, обраснали с гъста зеленина, не се виждаше нито едно село. Изглежда, че тази плодородна долина не беше населена.

— Райска долина, сър! — възторжено възкликна Смит. Неговият възторг ме учуди, защото аз мислех, че плантаторът не е способен да се възхищава от красотите на природата. И сякаш за да оправдае това мое мнение, той продължи:

— Знаете ли каква прекрасна плантация може да стане в тая чудна долина, ако имахме десетина трактора…

— И стотина роби — подхвърлих аз, но плантаторът беше се унесъл в мечти и не ме чу.

— Хиляди декари могат да бъдат засадени с полезни дървета — продължи той — и още толкова със захарна тръстика. А като задимят и комините на една захарна фабрика… Ех! Тръпки ме побиват, като си помисля какво богатство пропада на вятъра. А тия водопади из планините? Колко електрическа енергия се крие в тях, колко дъскорезници и дърводелски фабрики биха могли да карат!…

— А на кого ще бъдат тия плантации и фабрики? — попитах го аз.

— На този, който докара машините — беше отговорът.

— А какво ще стане с туземците?

Смит се намръщи и махна с ръка:

— Бъдете спокойни, всеки от вашите туземци ще получава каквото му е нужно. Няколко банана и таро — това е напълно достатъчно.

— А всичко друго ще се превърне в златен поток, който ще потече в касата на мистър Смит, нали?

— Вие винаги търсите крайните резултати — упрекна ме плантаторът. — Е, добре, нека говорим за златния поток. Защо аз или някой друг да не използува тия огромни блага, щом туземците не знаят какво да правят с тях? Знаете ли какво кафе ще вирее тук, какво какао, какъв ароматен чай? И какъв строителен материал може да се получи от това здраво като стомана тиково дърво? А кокосовите палми, за които никой не се грижи сега? Милиони лири има по тях и ако някой съумее да ги откъсне, ще направи добро на човечеството, уверявам ви.

— Защо някой, а не някои? — попитах го аз.

— А кои ще бъдат тия „някои“, сър? Диваците ли? Но те нищо не умеят, нали виждате.

— Ще се научат, бъдете спокоен.

— Да карат трактори? Не ме разсмивайте, сър.

— Не само трактори, и самолети ще се научат да карат. Вижте какво правят внуците на руските крепостни селяни. Те превърнаха земята си в райска градина…

— Разбирам — прекъсна ме Смит. — Вие намеквате за социализъм.

— Не намеквам, а открито ви го казвам. Само социализмът може да направи от този остров цветуща градина, където всички ще се трудят за щастието на всички.

(Е, как да се въздържи човек… (Виктор от http://www.bezmonitor.com)

Плантаторът стана, погледна ме отвисоко и Процеди:

— Фанатик!…

И отиде под сянката на съседното дърво.

„Вълкът козината си мени, но нрава си не променя“ — помислих си аз.

Керванът отново потегли. Сега пътеката минаваше по билото на планината. Тук имаше поляни, покрити с високата трева аланг-аланг, срещаха се и дебели дървета с ниски стъбла и с широко разпрострени клони, чиито листа окапваха през сушавите зимни месеци, а южните стръмнини, където водата по-бързо се оттичаше, бяха покрити с ксерофитни гори, на места непроходими поради гъсто преплетените им клони и остри шипове. Ние не бихме могли да минем през тая истинска телена мрежа, ако туземците преди това не бяха разчистили бодливите клони край пътеката. И сякаш за украса сред тая бодлива мрежа се издигаха стройни дървета с чадъровидни корони, които през пролетта се покриваха с розови, жълти и червени цветове.

Пътеката зави надясно и керванът заслиза по южния склон. Тук гората беше по-рядка, отколкото по северния склон. Понякога минавахме през дълбоки долове — тогава под нас се откриваха опасни пропасти, а над главите ни се издигаха високи отвесни скали. На една такава скала бяха се изправили Зинга и Канеамеа, надвесени над дълбоката пропаст. Аз бях под скалата и изтръпнах, като ги видях.

— Ела, ела! — извика ме Зинга, като протегна напред ръцете и замаха с тях като с криле.

Бързо се върнах обратно по пътеката и се изкачих на скалата.

— Не се надвесвайте, ще паднете! — дръпнах ги аз и ги отстраних от опасната пропаст.

Те отдалеч видели тук Амбо и дошли да го търсят, но той изчезнал неизвестно къде.