Остров Тамбукту

— Не! — извика Амбо. — Ти не стреля, както трябва. Ти се подиграваш с мене, но аз няма да те оставя! Сега ще се бием като ловци. Ще се скрием в гората на различни места и ще се дебнем. Всеки от нас ще стреля срещу другия, щом го открие. Ти можеш да стреляш пак във въздуха, но знай, че аз ще те убия, щом те открия. Пази се! Големият лов започва!

И той изчезна в гората, преди да се опомня. Аз стоях на едно място и не знаех какво да правя. Да се крием из гората и да се дебнем, както зверовете дебнат плячката си — това беше ужасно!

— Пази се! — чух гласа на Амбо. — Големият лов започва!

В същия миг се чу гърмеж, куршумът изсвири над главата ми и едно прекършено клонче падна в краката ми. Аз бързо припълзях до дънера на най-близкото дърво. Разбрах, че синът на главатаря не се шегуваше. Той беше залегнал в гъсталака и ме дебнеше. След малко отново се чу изстрел и куршумът се заби в дънера на дървото, зад което бях залегнал. Амбо стреляше точно там, където бях се скрил. Трябваше по-скоро да се махна от онова опасно място.

Запълзях през шумнатите храсти към друго дърво, сетне се преместих в един гъст храсталак и зачаках с притаен дъх. Наоколо беше тихо. Сърцето ми силно туптеше. Гърлото ми беше пресъхнало — чувствувах нетърпима жажда, но не можех да я утоля, макар че реката беше близо. Трябваше да се пазя. Амбо ме дебнеше и всяка моя непредпазливост можеше да ми струва живота.

Лежах в храстите и се ослушвах. Високо над мене, на един клон беше кацнал пъстър качулат папагал. Когато отново запълзях между храстите, папагалът се уплаши и хвръкна. Чу се гърмеж и куршумът изсъска над главата ми. Птицата беше ме издала и аз пак запълзях из гъсталака. Открих една падинка и залегнах в нея. Притаих се и зачаках неподвижно. След малко чух шум, който се приближаваше. Приготвих пушката си и застинах. Нима Амбо ще ме открие в тоя почти непроходим гъсталак? Отново запълзях и излязох на брега на реката. Тук поне Амбо не можеше да ме нападне откъм реката, а само откъм гората. Но все пак трябваше да бъда нащрек. През време на лов туземците се промъкваха през горските гъсталаци толкова тихо, че дори и преследваните животни не можеха да ги усетят. А както е известно, животните имат много по-остър слух от хората и по-силно развито обоняние.

Както се ослушвах, изведнъж чух гласа на Зинга, която ме викаше. След това чух и гласа на Канеамеа. Те сигурно търсеха мене и Амбо, но аз не смеех да се обадя, защото се страхувах да не ме открие синът на главатаря. И той сигурно чуваше гласовете на девойките, но мълчеше.

— Андо! Андо! — викаше ме Зинга. — Къде си, Андо?

Аз мълчах. След малко и Канеамеа извика:

— Амбо, къде си? Обади се, Амбо!

Дъщерята на първожреца и сестрата на Амбо ни търсеха. Те минаха съвсем близо до храстите, където бях се скрил, но не ме видяха. Тогава аз станах прав и те дойдоха при мене.

— Къде е Амбо? — попита ме Канеамеа. Тя беше разтревожена.

Аз мълчах. Двете девойки ме гледаха учудено.

— Тана Боамбо каза, че сте дошли насам. Чухме гърмежи! … Къде е Амбо?

— Тук съм! — неочаквано се обади Амбо и се показа между храстите, само на десетина крачки от нас.

Изтръпнах, като го видях. Как е успял да се приближи толкова близо до мене, без да го усетя? Ако не бяха дошли сестра му и дъщерята на първожреца, той сигурно щеше да ме открие! Челото и гърдите му бяха покрити с едри капки пот. По всичко личеше, че и той беше преживял ужасни минути.

— Ела! — извика го Канеамеа. — Чуваш ли, Амбо? Ела тук!

Когато синът на главатаря дойде при нас, тя продължи:

— Ти се сърдиш, зная. И на мене, и на Андо. Но знай, че Андо не е виновен.

— Виновен е! — възрази Амбо, като гледаше мрачно пред себе си. — Арики всичко ми каза.

— А каза ли ти защо ходих в колибата на Андо в оная бурна нощ?

— Не ми каза. Той не знае, че си ходила.

— Знае! — натъртено каза Канеамеа. — Аз сама му казах. Но не му казах защо съм ходила. Не му казах, защото ме беше страх от него. Ако беше узнал истината, той щеше да убие и мен, и Андо. Но аз не му я казах. А на тебе ще я кажа, искаш ли? — Амбо мълчеше намръщен. — Искаш ли? — повтори Канеамеа. — В оная проклета нощ аз сама отидох в колибата на Андо и му занесох белите листа.

— Ти му занесе белите листа? — трепна Амбо.

— Да — кимна с глава Канеамеа. — Занесох му белите листа. Андо видя белите листа. Те му казаха всичко, което казват и на моя набу.

— О, ако узнае Арики! — възкликна Амбо. Канеамеа махна с ръка, сякаш искаше да го спре, и заговори бързо:

— Той няма да узнае. Ти няма да му кажеш, нали?

— Това ли е всичко? — попита Амбо с омекнал глас.

— Има още. Андо никога не е искал да стане мой даго. Веднъж набу много се разсърди на Андо. Той каза, че пак ще го хвърли в Голямата вода, и аз се уплаших. И казах на набу: