Остров Тамбукту

— Крие се от нас — тъжно каза Канеамеа. Тя беше разсеяна и загрижена, едва отговаряше на моите въпроси и постоянно се оглеждаше наоколо — сигурно търсеше с очи Амбо. А Зинга, напротив, беше весела — това личеше и по лицето, и по очите, и по нейната усмивка, — но и тя се въздържаше и рядко се смееше с глас, сякаш се страхуваше да не би със своя смях да обиди натъжената си другарка. Аз си обяснявах по своему тези различни настроения на двете девойки — едната тъжна, другата весела. Зинга не знаеше за нашата среща с Канеамеа в моята колиба в оная бурна нощ и за това, което беше се случило между нас, но тя сигурно беше забелязала хладното отношение на Канеамеа към мене и може би това я радваше. А Канеамеа имаше причини да ми се сърди. Аз наистина бях я обидил. Тя беше ми донесла белите листа на Арики, а аз, като не знаех причините на нейното късно посещение, бързах да я отпратя по-скоро от страх да не я види някой в моята колиба в такова късно време.

Ние тръгнахме надолу по стръмната пътека. Керванът беше заминал и трябваше да го догоним. Канеамеа вървеше мълчаливо, с наведена глава, замислена. Тя явно отбягваше погледа ми, докато Зинга често се обръщаше назад и се усмихваше. На една стръмнина лианата, за която се бях хванал, се откъсна и аз паднах, като се претърколих няколко пъти. Зинга така силно се смееше, че гласът й изплаши птичките и те се разхвърчаха над главите ни.

Привечер нашият керван стигна до брега на голямата река и всички се заловиха за работа: мъжете наловиха риба, а жените накладоха огън и приготвиха вечерята. Ядохме чорба от прясна риба с печени питки от тестото на хлебни плодове.

След вечерята Боамбо даде знак с ръка и бурумът задумка силно, като пред атака. Ловците се събраха, въоръжени с копия, лъкове и стрели, и заобиколиха главатаря. Боамбо отново дигна ръка и бурумът замлъкна. Настъпи напрегната тишина. Ловците мълчаливо чакаха да чуят какво ще им каже Боамбо. Той се покачи на един камък и като огледа множеството, започна своята реч. Кой ще стане долахо — пръв ловец? Оня, който догони кро-кро и го прободе в сърцето. За награда той ще получи похвала и рогата на животното, което е убил, но няма право да ги носи като украшения, защото такова право имат само ренгатите и главатарят. Никой не трябва да убива малки кро-кро — те ще бъдат убити идущата година на големия лов, ако пораснат дотогава.

Речта на Боамбо беше делова и много кратка. След това хората се пръснаха по брега, да търсят по-удобни места за спане.

II

На другия ден още в зори Боамбо раздели ловците на две групи и им каза да се пръснат във верига на няколко крачки един от друг. Двата края на веригите опряха в полите на двете планини, между които се намираше равнината. Когато всичко беше готово, Боамбо даде знак и двете редици тръгнаха със силни викове — едната към изток, другата към запад. Подплашени от ловците, дивите балийски говеда бантенг, които туземците наричаха кро-кро, бягаха от полето към планините, за да се укрият в гъстите гори, но там всяка пътека беше завардена от ловците, които ги посрещаха и ги убиваха с копията си.

Аз тръгнах с Боамбо на запад, но Амбо ме настигна запъхтян и ме покани да ида с него към изток.

Това ме учуди. Синът на главатаря досега явно избягваше да се среща с мене, ходеше на лов с капитана и не се сещаше да ме покани, а ето че сега изведнъж бе променил отношението си. Защо? Какво му е хрумнало? Аз отказах да отида с него, но той настояваше. Надолу по течението на реката имало повече кро-кро, отколкото срещу течението. А там, където Коломона се влива в океана, е селото Калио, където бяхме ходили веднъж с него. Там ще срещна пак своите познати, ще видя ренгати и Ладао…

Аз повторно отказах. Тогава Амбо се ядоса и гневно извика:

— Зная защо не искаш! Да-да, зная!

— Защо? — попитах го аз.

— Защото се страхуваш от мене! Той се държеше предизвикателно.

— Защо ще се страхувам? — погледнах го учудено.

— Така, страхуваш се. Арики казва истината — ти си страхливец.

Аз знаех, че Арики ме мразеше, но защо Амбо беше се поддал на неговите козни? Защо се държеше с мене като с враг? Помислих, че е дошло време да се обясним, и реших да отида с него.

Тръгнахме по пътеката край реката, между сенчестите дървета. Вървяхме мълчаливо — аз напред, Амбо няколко крачки след мен. Той не бързаше, изоставаше назад и аз трябваше да го чакам.

— Да вървим по-бързо, да настигнем ловците — напомних му аз.

Амбо не отговори. Той небрежно беше прехвърлил пушката си през рамо с дулото надолу — изглежда, че ловът не го интересуваше. А аз исках да убия по-много животни от всички ловци и да стана долахо — пръв ловец. Тогава всеки род на племето занго щеше да пожелае да ме осинови, защото всеки род се гордееше със своя долахо. Но ако се върнех от големия лов с празни ръце, щях да стана за смях на хората. Всеки щеше да се подиграва с мен: „Пакеги има уда, която пуска гръмотевици, а не уби нито едно кро-кро!“ Може би тъкмо това искаше Амбо и затова не бързаше да настигнем ловците.