Остров Тамбукту

„Набу, белият човек не е лош. Той има нанай кобрай и всички хора го обичат. Ако кажеш на хората да хвърлят белия човек в Голямата вода, цялото племе ще те намрази.“ Набу се разсърди, скара ми се и се развика. Тогава аз му казах: „Набу, аз искам да стана сахе на белия човек.“ Набу пак се развика. Но после, като помисли, съгласи се и ме изпрати да извикам Андо у дома. Набу му предложи да стане мой даго. Каза му, че ще го направи наследник на седемте пояса на мъдростта и рапуо на племето, но Андо не се съгласи. Разбра ли?

— Разбрах.

— Андо не е виновен — продължи Канеамеа. — Ти не трябва да се сърдиш на Андо. Разбра ли?

— Разбрах.

— Ще ти кажа и друго — усмихна се Канеамеа. — На празника на Дао ще стана твоя сахе. Доволен ли си?

Лицето на Амбо изведнъж се проясни, очите му засвяткаха с радостен блясък. Той се мъчеше да се овладее, но никак не беше трудно да се забележи вълнението, което беше го обхванало.

— А сега стисни ръката на Андо — додаде Канеамеа. — Той не е виновен.

Амбо веднага ми подаде ръка, като се усмихна широко. И аз разбрах, че той не ме мразеше вече, че ме е обичал дори и когато искаше да ме убие.

— Сега разбрах всичко — каза той развълнуван. — Арики ме е излъгал. Той ми каза: „Андо иска да стане даго на Канеамеа и да получи седемте пояса на мъдростта и белите листа.“

— Не, Амбо, това не е вярно — отрицателно поклати глава Канеамеа.

— Разбрах — каза Амбо. — Арики ме е излъгал. Той ми каза: „Убий Андо! Убий го!“ И аз исках да го убия. Но сега разбрах всичко. Андо не е виновен.

Той млъкна. Види се, не искаше да говори повече пред Канеамеа за нейния нечестен баща.

— Да забравим лошото — казах му аз. — Нека си обещаем, че няма да слушаме вече Арики и нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

— Обещавам! — отново ми стисна ръката синът на главатаря и повтори: — Нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

Това беше клетва, която племето занго смяташе за свещена и никой никога не я нарушаваше.

След това ние се разделихме. Амбо и Канеамеа заминаха напред и скоро изчезнаха в гората, а ние със Зинга тръгнахме по друга пътека. Вървяхме мълчаливо през гъстата гора. Гласовете на ловците не се чуваха — те бяха заминали далеч напред. Наоколо царуваше пълна тишина. Нямаше гибони по дърветата, не се чуваха гласове на птици. Чаках Зинга да заговори първа, но тя мълчеше.

— Няма ли да ми кажеш нещо? — попитах я аз.

— Пази се от Арики — промълви Зинга.

Това предупреждение бях чувал много пъти и от нея, и от баща й, и от Амбо. То не беше ново за мен. Познавах много добре Арики и знаех, че той е способен на всякаква подлост.

— А за Канеамеа няма ли да ми кажеш нещо? — попитах я аз.

— Канеамеа е добра. Тя не е като баща си. Тя ти е обещала да ти покаже белите листа и дошла при тебе нощно време, когато е забранено да се влиза в чужди колиби. Тогава разбрала, че ти не искаш тя да стане твоя сахе. И си казала: „Пакеги не е за мен. Аз ще стана сахе на Амбо.“

— Много добре — казах аз. — А ти ще станеш ли моя сахе?

Тя се усмихна и кимна с глава.

— Кога ще бъде големият празник? — попитах аз.

— След една луна — отговори Зинга. — Тогава нашето племе ще те осинови. Но сега ти трябва да убиеш повече кро-кро, да станеш долахо.

Тя беше права. Големият лов щеше да свърши още тази вечер, а аз не бях убил нито едно кро-кро.

Изведнъж Зинга ме улови за ръката и се спря.

— Виж — пошепна тя, като ми посочи едно говедо, което беше нагазило с предните си крака в реката и с дигната глава тревожно душеше въздуха. То приличаше на нашите говеда, с тъмносив косъм, с остри, извити напред рога, но с по-голям корем, който му придаваше по-тромав вид.

Аз се прицелих и гръмнах. Бедното животно! То трепна от неочаквания гърмеж, изправи се на задните си крака и с един скок се намери на брега, но предните му крака се подкосиха и то падна на земята. Когато го приближихме, добичето беше мъртво, но очите му бяха отворени — сякаш ме гледаше като живо и питаше: „Защо ме уби?“

Всеки ловец имаше свой отличителен знак, изрязан на копието и на стрелите му. По тоя знак туземците познаваха чия е стрелата или копието, които са убили животното. Аз нямах стрели и затова изрязах на една пръчка своя отличителен знак — две кръстосани чертички като знака за умножение X, — забих пръчката до главата на добичето и бързо се отдалечих.