Още на другия ден раздадохме брадви, тесли и пелки на туземците и заедно с тях почнахме строежа на колибите. Работата спореше. Туземците възприемаха от нас много бързо всичко, което им показвахме, и с удивителна сръчност се справяха и с брадвите, и с теслите, и с пелките. Най-напред те много се учудиха на нашите сечива, а като разбраха кое за какво служи, дружно се хванаха за работа. За две седмици всички нови колиби бяха готови. След това почнахме строежа на нашата лодка. Капитанът избираше най-здравите дървета, туземците ги отсичаха с брадвите, окастряха клоните им и ги нарязваха на дъски с дългите крапове. Ние с капитана и Смит трябваше постоянно да ходим от група до група, да им показваме какво да правят, как да режат дъски, как да ги извиват като дъги, докато са още сурови. След това започнахме строежа на корпуса на лодката. Скоро на поляната, дето работехме, се появи и самият корпус — дълъг осем метра и широк три метра — такива бяха размерите на нашата бъдеща лодка.
След един месец лодката беше напълно готова. Тя имаше палуба и три мачти за платната. Самите платна бяха от палмови листа. Жените ги изплетоха също тъй, както плетяха рогозките — само че нашите платна бяха по-големи.
Най-после дойде и денят, когато трябваше да спуснем лодката във водата. Това беше много трудно — цели три дена от сутрин до вечер я придвижвахме върху кръгли дървета, като я подпирахме отстрани да не се обърне. Най-после и това чудо стана — лодката беше във водата и величествено се поклащаше от леките вълни. Оставаше само да се качим на нея, да дигнем платната и да потеглим … Но ние отложихме нашето пътешествие. Трябваше добре да се подготвим, да се снабдим с достатъчно прясна вода и провизии, а преди това бяхме решили да предприемем една обиколка на острова по море. Това няколкодневно плаване беше необходимо, за да опитаме здравината на лодката и да се научим със Смит да я управляваме.
Но тъкмо когато лодката беше готова, настъпи големият празник. Ние отложихме пътуването за неопределено време.
Пета глава. Лов на хора. Ново сблъскване с Арики. Туземците хващат пленник за жертвоприношение
I
Боамбо дойде в моята колиба и още от вратата извика:
— Ставай, Андо! Отиваме на лов!
Аз четях една книга, излегнат на нара. Той втренчи погледа си в нея и лицето му изведнъж стана мрачно. Книгата вероятно му напомни „белите листа“ на Арики.
— Ставай! — повтори той, като пристъпяше нетърпеливо от крак на крак. — Наближава големият празник. Днес трябва да хванем добър лов.
И Зинга, и Амбо, и Боамбо много пъти ми бяха разказвали, че големият празник траел три дена и три нощи. Първите две денонощия минавали в игри и веселби на зелената поляна до морския бряг, а третият ден бил най-тържествен, нещо като венец на празника: той бил денят на сватбите. Според обичая на племето сватби ставаха само веднъж в годината, на големия празник, и колкото повече наближаваше тоя ден, толкова младежите повече се вълнуваха. Това се отнасяше за момчетата, но не и за момичетата. Нито една девойка не се тревожеше, че може да остане неомъжена. Такава опасност за тях не съществуваше, защото жените в Тамбукту бяха по-малко от мъжете. Освен това жените вършеха всичката полска и домакинска работа — копаеха в градините, сееха ямс, таро и батати, плетяха саронги, рогозки, кошници и мрежи, замесваха тесто от плодовете на хлебното дърво и печеха малки питки, готвеха, бавеха децата си, а мъжете ходеха на лов и за нищо друго не се грижеха. Жената беше стълбът на домакинството. Ако някоя жена напусне мъжа си и се върне при своите родители, колибата на мъжа опустява. Поради това жените бяха на особена почит и нито една девойка, дори и най-грозната, не се страхуваше, че ще остане неомъжена. Случваше се обратното — некадърните младежи мъчно си намираха жени. Колкото един младеж е по-добър ловец, колкото повече кро-кро е убил през време на големия лов, колкото по-храбро се е държал през време на сражение с враждебно племе, толкова повече е желан съпруг. Амбо ми каза, че на миналогодишния празник много девойки пожелали да се омъжат за него, но той отказал на всички, защото обичал Канеамеа и решил да я чака, докато стане пълнолетна. Попитах го дали се е случвало някога младеж да не може да си намери девойка, която да се съгласи да му стане жена. „Случвало се е — беше отговорът. — Нито едно момиче не иска да се омъжи за страхлив и мързелив младеж.“