Остров Тамбукту

Потръпнах, като си помислих на каква опасност щях да се изложа, ако бях между играчите. Туземецът с копието положително беше човек на първожреца — в това аз не се съмнявах. Ако злобният старец му кажеше; „Намуши Андо с копието“, човекът в маска можеше да ме убие, без да носи отговорност за това. И аз още веднъж се убедих, че първожрецът наистина е много опасен човек.

А между това танцът се разгаряше. Играчите се провикваха силно, навеждаха се напред, като да се кланяха, и приклякваха ту на единия, ту на другия си крак.

След това първожрецът се обърна към множеството и извика силно:

— Който мъж иска да остави жена си и която жена иска да остави мъжа си, да дойде при мен! Който младеж е останал без сахе и иска да се ожени, и той да дойде при мен!

Трима младежи, между които беше и Боро, тичешком пристигнаха при Арики. Нито един женен мъж и нито една женена жена не отидоха при първожреца. Това означаваше, че на тазгодишния голям празник няма да има разводи. На миналогодишния празник имало един развод. Една жена, чийто мъж я биел, още при първото повикване на първожреца отишла при него. Той я изпратил в гората. Отишли да я търсят двама — единият от тях бил собственият й мъж. Но жената излязла от гората с другия мъж.

Тримата младежи, които дойдоха при Арики, не бяха успели да си намерят девойки, за които да се оженят, и сега им се даваше последна възможност да сторят това. Но то не зависеше от тях, а от самите девойки. Ако някоя остави своя избраник и отиде при един от тримата младежи, щеше да стане негова жена. Но нито една девойка не отиде при тях. Боро напразно поглеждаше към Анда — тя не му обръщаше никакво внимание.

Като постояха така известно време в доста глупаво положение, тримата младежи се върнаха при множеството засрамени. Оставаше им само едно: да си откраднат девойка от чуждо племе или да чакат следващия голям празник.

Танците бяха в разгара си. Човекът в маска също не спираше. Сега той беше оставил младежите и играеше пред зрителите, като все тъй заплашително размахваше копието си. Щом приближеше някого, последният отстъпваше назад и се скриваше между множеството. По едно време той тръгна към мен и Боамбо, но главатарят го изгледа сърдито и той се отдалечи.

Бурумът и свирките замлъкнаха. Танцът на новобрачните беше завършил. Хванати за ръце, младоженците напуснаха поляната и отидоха при другите. Първожрецът остана сам. Изправен в целия си ръст, тънък и висок, той оглеждаше множеството някак тържествено и мълчеше. Настъпи напрегната тишина. Всички очакваха да се случи нещо много важно.

Нощта настъпи изведнъж, както винаги, а облаците се сгъстиха още повече и потъмняха. Неочаквано блесна светкавица, ослепителна светлина заля цялото небе и разкри очертанията на планинските вериги, вълните на океана и лицата на хората, а след миг се чу силен гръм и тъмнината отново погълна всичко. Това беше първата гръмотевица, която разтърси земята под нас. Отново настъпи мъчителна тишина. Мракът стана още по-гъст и непроницаем.

— Запалете огъня! — прозвуча гласът на Боамбо. Той беше до мен, но аз не го виждах — толкова беше тъмно. Огънят беше угаснал, хората бяха забравили да го поддържат.

— Запалете огъня! — повтори Боамбо и силният му глас отекна тревожно в мрака.

Няколко туземци хвърлиха сухи дърва в огъня и той отново лумна. Високите пламъци разпръснаха мрака наоколо и на хората сякаш им олекна. Те се раздвижиха, разприказваха се, а някои въздъхнаха с облекчение.

— Доведете пленника! — извика Арики. — Пленника доведете, чувате ли!

Габон! Бедният Габон от племето бома! … Бях го забравил, а това беше непростително. Самият аз имах твърде много грижи и неприятности, но все пак не биваше да забравям, че в една от колибите беше затворен моят стар приятел. През последните дни и нощи той е слушал ударите на бурума и виковете на туземците, които са му напомняли за неговата гибел. Наистина аз се опитах да го спася, молих Боамбо да не го принасят в жертва на проклетия идол, исках да го изтръгна по някакъв начин от колибата, да му устроя бягство, но двамата пазачи неотстъпно бдяха пред вратата, готови да си послужат с копията в случай на нужда. Какво можех да направя повече?

След малко Габон щеше да загине. Ето двама туземци изкопаха до големия огън дълбока дупка в земята и забиха в нея здрав стълб — жертвения стълб, за който щяха да вържат Габон. И наистина те го докараха на поляната и го вързаха за стълба. Аз погледнах стария си приятел, видях удълженото му мрачно лице — лице на осъден на смърт — и в душата ми се надигна буря от негодувание. Струваше ми се, че дори и самата природа не беше спокойна пред това отвратително зрелище — вятърът се засилваше все повече и повече, светкавиците и трясъкът на гръмотевиците зачестиха, тропическият лес зашумя и застена с хиляди гласове, бурята зафуча с пълна сила…

Привързан за стълба, Габон стоеше мълчаливо, с отпусната глава. Двамата пазачи се оттеглиха и пленникът остана сам до огъня. Тогава до него се приближи Арики и извика:

— Бурума! Бийте бурума!