Остров Тамбукту

— Който желае Канеамеа да стане негова сахе, нека отиде в гората и да я търси.

В същия миг Амбо се втурна към онова място, където Канеамеа беше изчезнала в гората. Отвсякъде се чуха одобрителни гласове, а някой шеговито извика:

— Бързай, Амбо! Пилето ще избяга!

Но „пилето“ не избяга. Не се мина много време, и от гората излязоха Амбо и Канеамеа, хванати за ръце. Те дойдоха на поляната усмихнати и щастливи и застанаха един до друг настрана от останалите.

Дойде ред на втората девойка от редицата. Тя се казваше Анда — палава девойка, която обичаше да се шегува с младежите и те лудееха по нея. Първожрецът й направи знак и тя побягна в гората. След малко първожрецът даде знак на момчетата и двама младежи в надпревара се втурнаха по следите на Анда. От множеството шеговито им подвикваха:

— Бързай, Индал. Боро ще те изпревари!

— Дръж се, Боро! Изтървеш ли Анда, друга няма да те вземе!

Оказа се, че Анда има двама кандидати — Индал и Боро. Двамата едновременно се хвърлиха в гъстия тропически лес да я търсят. Кой от тях ще бъде щастливецът? Разбира се, този, който пръв открие Анда. Но това никак не беше лесно. По-лесно можеше да намериш оризово зърно в чувал, пълен с пясък, отколкото Анда в тропическия лес. И все пак единият от двамата младежи щеше да я намери, защото самата Анда щеше да му се открие. Но кой ще бъде той? Боро или Индал?

В множеството настъпи голямо оживление. Появиха се спорове. Едни казваха, че Боро ще открие Анда, други бяха на страната на Индал. Това приличаше донякъде на нашите спортни надбягвания, когато публиката страшно се вълнува и насърчава бегачите, с тази само разлика, че тукашната публика беше много по-въздържана от нашата.

Най-после Индал излезе от гората, а след него и Анда. Той беше я хванал здраво за ръката и я водеше подире си. И двамата вървяха усмихнати и щастливи. След малко се показа и Боро, посрещнат с шеги и смях. Но той не изглеждаше много отчаян, защото не отиде при зрителите, а зае отново мястото си в редицата на младежите. Той беше решил пак да опита щастието си — с друга девойка, по-благосклонна от Анда.

Девойките избягваха в гората една по една, а младежите се втурваха подире им да ги търсят и винаги ги намираха, защото самите девойки желаеха да бъдат намерени. Те се притаяваха в някое потайно място на гъстия лес и чакаха оня, с когото отдавна са се наговорили да се оженят. Щом той се появеше, девойката сама тръгваше към него и двамата се връщаха на поляната хванати за ръце. Ако двама младежи едновременно тръгнат да търсят една девойка, както се случи с Индал и Боро, винаги я намираше оня, когото тя предпочиташе.

Тази игра на криеница даваше възможност на всяка девойка за последен път да помисли, преди да реши окончателно за кого да се ожени.

Арики дигна ръка и бурумът възвести със силни удари най-важната част от тържеството, която на наш език се нарича сватба, а на езика на племето — бурумау-тананга — празник на младостта. След бурума се обадиха свирките от тръстикови стъбла и от черупки на кокосови орехи. Младежите и девойките се наредиха по двама в кръг около първожреца и почнаха да играят танца на младостта — тананга. Той не се различаваше много от другите танци, които бях виждал: същите ситни стъпки с леки прикляквания, същото кършене на снагите, същото навеждане и изправяне на тялото. Разликата беше в това, че сега играеха само младежи и девойки и всеки даго беше до своята сахе.

III

Слънцето се скри зад хоризонта и след малко пламна кървавочервено сияние, което заля половината небе. Над високия връх на планината почнаха да се трупат перести облаци, които постепенно се сгъстяваха и слизаха все по-ниско към полите на планината. Те скоро погълнаха кървавото сияние на залеза и покриха цялото небе. Наближаваше буря…

Неочаквано от гората се зададе един едър туземец с маска на лицето, окичен от главата до петите с палмови листа. Той държеше в ръката си дълго копие. Всички се обърнаха към него. Щом наближи играчите, последните му отвориха път. Маскираният влезе в кръга и почна да играе срещу наредените двойки. Като се взираше в лицата им, той въртеше заканително глава и издаваше особени звуци, които приличаха на кучешко ръмжене. В същото време заплашително размахваше копието, сякаш искаше да намуши някого, и то не на шега, защото заплашеният младеж страхливо се свиваше и бързаше по-скоро да отмине човека с маска.

Попитах Боамбо познава ли този опасен човек, но той сви рамене. Оказа се, че никой от присъствуващите не знаеше кой е той, нито пък би могъл да го познае някой, защото маската напълно скриваше лицето му, а палмовите листа закриваха тялото му чак до петите. Главатарят ми каза, че тоя неизвестен човек имал право да нарани някого от младежите или дори да убие оня, който не уважава старите си родители и не се грижи за тях, а също и оня, който хули Арики и не слуша неговите съвети.