Остров Тамбукту

— Бийте бурума! — повториха и други гласове. — Арики ще играе танца на седемте пояса на мъдростта!

Разнесоха се ударите на бурума и пискливите звуци на свирките. Арики постоя известно време неподвижен, след това запристъпя бавно около вързания Габон под такта на бурума, като говореше нещо неразбрано. Той развърза един от своите седем пояса и го хвърли на земята. Като обиколи три пъти пояса, той развърза втория пояс от кръста си и го хвърли близо до първия. Пак го обиколи три пъти и развърза третия пояс. Така един по един първожрецът свали седемте пояса от кръста си и ги нареди в кръг около вързания Габон, като продължаваше да играе. Той пристъпяше със ситни крачки, свиваше краката си в коленете, навеждаше се и пак се изправяше, като отмяташе главата си назад и викаше: „Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!“ Тоя сух, слаб старец с изпъкнали ребра беше много жилав и играеше със завидна лекота. Като го гледах, аз си мислех: „Да, той е здрав и алкохолът няма скоро да разруши стария му организъм. Арики ще живее още дълго време и още много пакости могат да се очакват от него …“

Вятърът зафуча още по-силно, върховете на дърветата се огъваха и стенеха, светкавиците разсичаха тъмната нощ и за миг я осветяваха като ден, след това се чуваше силен трясък, сякаш планината се събаряше, а ехото дълго боботеше в нощта. Арики бързаше. При друго време той сигурно би играл цял час, а може би и повече, но сега той бързаше. Като обиколи няколко пъти вързаната жертва, той почна да събира поясите си и да ги завързва на кръста си.

След това двама туземци донесоха идола на специална носилка, изплетена от лиани, и го поставиха до огъня с лице към вързания Габон. Идолът трябваше да присъствува на празника и да приеме жертвоприношението. Като разглеждах неговото дървено лице, осветено от огъня, аз още веднъж се убедих, че той наистина прилича на Арики. Същото продълговато лице с изпъкнали скули, същите присвити хитри очи, та дори и дясната му ръка, дигната към небето с проточен показалец, беше дълга и тънка като ръцете на първожреца.

Бурумът и свирките замлъкнаха. Арики се изправи от лявата страна на идола, дигна и той сухата си ръка към небето и се провикна:

— Велики Дао! Ти, който си запалил слънцето, за да ни грее и да ни свети, ти, който изпращаш дъжд на земята, за да ражда плодове, ти, който си създал рибите в Голямата вода и пазиш нашето племе от неговите врагове — бъди щедър към нас и ни закриляй, както си ни закрилял досега. В знак на благодарност ние ти принасяме в жертва тоя наш враг — той ще изгори на кладата пред твоите очи и ние ще развеем праха му, та да не остане и помен от нашите врагове. Приеми тая жертва от нас, велики Дао, и не позволявай на очиларките да ни умъртвяват с кадити, нито на крокодилите да ни изяждат…

Бурята бушуваше със страшна сила и заглушаваше думите на първожреца. Колкото и силно да викаше, той не можеше да надвие фученето на вятъра и пращенето на клоните в гората, които бурята кършеше и чупеше като сухи съчки. Изведнъж небето сякаш се отвори и рукна пороен дъжд. Огънят угасна и всичко потъна в пълен мрак. Вятърът зафуча още по-силно. Това беше истинска буря, каквато само в тропика може да се разрази. Светкавиците престанаха и мракът стана непрогледен. Човек нищо не можеше да види на една крачка пред себе си. От тъмното небе се изливаха цели потоци, сякаш водите на океана по някакви незнайни пътища бяха се дигнали над острова и искаха да го потопят. Тропическият лес стенеше, дърветата се огъваха и пращяха, вихърът беснееше, сякаш искаше да ни отнесе в океана. Всички се разбягаха и се изпокриха в гората между дебелите дървета. Аз усетих как Боамбо ме хвана за ръката.

— Да бягаме! — чух неговия глас, разкъсан от вятъра.

Но аз останах на мястото си и си казах: „Сега е най-удобното време… Трябва да спася стария си приятел. Никой няма да ме види в тая тъмна бурна нощ…“

Докато мислех това, бурята изведнъж ме грабна и ме завъртя. Политнах и паднах. Това ме спаси — иначе вятърът можеше да ме отвлече и да ме удари в някое дърво или в близките крайбрежни скали. Аз лежах на земята и си мислех: „Време е, време е…“

Запълзях към Габон. Огънят отдавна беше угаснал и нито една искрица не осветяваше моя път. Дълго се лутах в тъмнината, опипвах с ръце мократа земя, търсех жертвения стълб. „Габон! Габон!“ — извиках няколко пъти, но никой не ми отговори. Бурята заглушаваше гласа ми. Габон не ме чуваше, или не искаше да се обади. Най-после намерих стълба, напипах краката на Габон, извадих ножа си, който висеше на колана ми, и разрязах на няколко места въжето, с което бе вързан Габон. Той се раздвижи и се смъкна на земята като труп. Разтърсих го за раменете и му извиках:

— Габон! Приятелю! Бягай! Аз съм, Габон… Андо… Андо пакеги гена … Бягай, Габон! Бягай! Габон се раздвижи, от гърдите му сякаш се изтръгна дълбока въздишка, сетне едва чуто промълви:

— Андо! О, Андо! Приятелю!

— Бягай! — повторих аз. — Бягай, докато не е утихнала бурята!

— О, Андо! — отново простена Габон. — Ела с мен, Андо! Ела при нашето племе, Андо! Ела!…