Остров Тамбукту

Той запълзя към морския бряг, като държеше здраво ръката ми и повтаряше:

— Ела с мен, Андо! Ела!…

— Ще дойда, Габон, по-късно ще дойда. А ти бягай, спасявай се!…

Ние си стиснахме ръцете и Габон изчезна в тъмнината. Бурята виеше с ужасна сила, дъждът се изливаше и бучеше като водопад, дърветата наоколо фучаха и стенеха… Допълзях до гората, облегнах се до едно дебело дърво и останах там, докато премине бурята.

Тя премина също тъй внезапно, както беше налетяла — вятърът разпръсна облаците, небето се очисти и звездите заблестяха ярки и студени. Месецът се показа зад дърветата и заля околността с мека сребриста светлина. Туземците излязоха от гората и един по един почнаха да прииждат на поляната. Стълбът, за който беше вързан Габон, все тъй зловещо стърчеше до угасналия огън, но самия Габон го нямаше. Вятърът беше гътнал идола и той лежеше по очи. Отначало всички стояха в недоумение и гледаха голия стълб и поваления идол, след това се раздвижиха и тревожно завикаха:

— Пленникът избягал!

— Жертвата я няма!

— Тана Боамбо! Ела да видиш чудо!

Туземците се струпаха около стълба. Дойдоха Арики и Боамбо. Първожрецът заповяда да отнесат идола в колибата на вечния огън. Тълпата утихна. Всички чакаха да чуят какво ще кажат главатарят и първожрецът. Аз стоях прикрит зад едно дебело дърво в края на гората и наблюдавах всичко. Чувах всяка дума, виждах всеки жест на хората, но мене никой не ме виждаше. Капитанът и плантаторът също излязоха от гората и отидоха при множеството. Като разбра какво е станало и като видя голия стълб, Смит каза на капитана:

— Това е негова работа!

— Мълчи! — каза капитанът и изгледа строго плантатора.

— Той е! — отново извика Смит. — Кълна се във всички светии, че само той е способен на такова престъпление.

— Това не е престъпление — отново чух гласа на капитана. — Това е хуманно дело, от което се възхищавам.

— Възхищавате се? Вие се възхищавате, Стерн?

— Да, възхищавам се от този младеж. Ако всички българи са като него — моите уважения! Той извърши нещо, което и аз бих направил, ако имах неговия кураж.

Капитанът обърна гръб на плантатора и се изгуби в множеството. В тоя момент аз го обикнах още повече.

Боамбо стоеше до стълба мълчалив. Арики отиде при него и му каза:

— Някой е срязал въжето. Виж! — И той му показа парчетата от срязаното въже. — Кой е направил това?

— Не зная — тихо отговори Боамбо.

— Андо пакеги гена! Той е срязал въжето!

— Не зная — повтори Боамбо.

— Той, той! — силно извика Арики. — Къде е? Къде е Андо пакеги гена? Да дойде тук! Веднага! Намерете го и го доведете тук!

Прикрит зад дървото, аз мислех какво да правя. Да избягам беше и късно, и невъзможно, защото гъстата гора беше непроходима. Грешка направих, като останах тук. Трябваше да избягам заедно с Габон. След като го спасих от смърт, неговото племе отново би ме приело като приятел и желан гост. Но любопитството ме тласна към тая необмислена постъпка — да се скрия в гората, за да узная дали туземците ще открият виновника, а след това да се измъкна, ако видя, че ме заплашва някаква опасност… Но ето че сега стоях до дървото и не можех да се изплъзна…

Туземците тръгнаха да ме търсят, а двама се отправиха право към мене и скоро щяха да ме открият. Какво да правя? Оставаше ми само едно: сам да изляза на поляната и да посрещна бедата с открито чело.

Така и направих. Откачих ножа от колана си, захвърлих го в гъсталака и излязох от гората.

— Ето го! Ето го! — раздадоха се няколко гласа.

Всички се обърнаха към мене. Настъпи тишина, в която чувах само биенето на сърцето си.

Отидох по средата на поляната при угасналия огън и застанах пред Арики. Той сякаш само това чакаше — сложи сухата си костелива ръка на рамото ми и извика силно:

— Ето го престъпника! Той е срязал въжето и е освободил нашия враг! Запрете го в колибата! Сега той няма да се отърве, както някога, когато пръв път излезе на острова. Аз лично ще завържа един тежък камък на краката му и ще го изпратя при акулите.

Двама туземци тръгнаха към мене, но Боамбо ги спря.

— Чакайте! — извика той и гласът му прозвуча като заповед. След това се обърна към мене и ме попита аз ли съм освободил „врага“.

И в гласа му, и в неговия поглед долових мълчаливо съчувствие и тревога за моята съдба. Боамбо сякаш искаше да ми каже: „Излъжи тоя проклет старец, за да се спасиш. Кажи, че не си ти.“

— За какво въже става дума? — попитах аз престорено учуден.

— За въжето, с което бе вързан нашият враг — троснато каза Арики. — Ти си го срязал и си освободил жертвата.

— Не е вярно! — възразих аз. — С какво ще го срежа? Аз нямам нож.

— А кой го сряза? — попита Арики, като ме стрелна с острия си поглед.

В момента ми хрумна една спасителна мисъл и докато обмислях, Арики повтаряше своите проклети въпроси:

— Кой е направил това? Може би аз? Или тана Боамбо? Кажи!

— Дао! — отсякох аз.

— Дао? — погледна ме Арики и застина с отворена уста. — Добре ли чух?

— Да, само Дао и никой друг.

— Не може да бъде! Ти лъжеш! Дао не може да среже въжето! Дао няма нож, а ръцете му са от дърво!