Остров Тамбукту

Той ми подаде джобното си ножче, но аз отказах да го взема. Колкото и да ми беше мил животът, не можех да приема такава жертва от капитана. Ножчето е негово, нека той се опита да се спаси.

— Вземете го — настояваше морският вълк. — Вие сте млад, нищо не сте разбрали от живота, а какво може да очаква от него човек като мен? Поживях петдесет и пет години, стига ми толкова.

Бях трогнат от неговата настойчивост, която ме учудваше. Аз помислих: „Хората стават най-добри другари и приятели през време на голямо нещастие, когато няма какво друго да загубят освен живота си.“

— Трябва да се спасите на всяка цена — продължи капитанът. — За да разберете защо, ще ви направя едно признание. Нещо повече — изповед! Не мислете, че ще се разкайвам за извършен грях. Не, аз мога с чиста съвест да кажа, че съм живял честно и ще умра като честен човек. Но преди да умра, искам да ви открия мъката си. И тъй, слушайте … Аз имам дете, момиченце на десет години. Живее в Александрия при сестра ми. Майка му е мулатка от остров Зумбава. Преди единайсет години, когато бях капитан на голям търговски кораб, хвърлих котва в пристанището на Зумбава и отидох да се поразходя из градчето. На пазара имаше цирк — трима мъже подхвърляха горящи факли и нажежени топки, друг един бълваше огън, а Доанга танцуваше боса по натрошени стъкла със змия около шията си. Прекрасно танцуваше, това мога да кажа и сега. Виждали ли сте как се огъват палмите под напора на бурята? Така се извиваше и танцувачката. Тя беше млада и много красива. Мулатите изобщо са красиви хора, те са родени от цветнокожи жени и бели мъже…

— Понякога се случва и обратното — подхвърлих аз.

— Случва се — призна Стерн, — но рядко. И тъй, като видях как Доанга танцува, в гърдите ми нахлу гореща вълна. Змията, увита около шията й, беше жива и макар зъбите й да бяха извадени, тя беше опасна. Пък и натрошените стъкла никак не са мека постелка за боси крака. Когато танцът свърши, хвърлих една банкнота на танцувачката. Тя се зарадва и мушна банкнотата в пазвата си. Тогава един от мъжете — този, който бълваше огън — се нахвърли върху нея, изви й ръцете назад и почна да бърка в пазвата й. Хората наоколо се превиваха от смях. Никой не защити девойката и това беше най-отвратителното. Възмутих се и се намесих — с един удар повалих нахалника и освободих Доанга. А когато тръгнах към пристанището, и тя тръгна след мене. Изкачи се на парахода. Прибрах я и заживяхме в моята кабина. Едва тогава разбрах колко е приятно, като свърши човек вахтата си, да има една любима жена, която да го чака в кабината. На моряците е забранено да живеят семейно в параходите, но аз не исках да се разделя с Доанга и я оставих при мене.

Стерн замълча, навъси се, очите му потъмняха. След това тъжно продължи:

— Мина време, Доанга трябваше да роди. Настаних я на остров Борнео. Роди момиченце — умно, пъргаво, с черна коса и шоколадова кожа. Понякога правех дълги рейсове, отсъствувах по цели месеци и мислех само за Доанга и за детето. И тогава открих, че родителското чувство е по-силно от всяка друга обич. Когато параходът, на който работех, хвърляше котва в Борнео, Доанга и детето ме чакаха на пристанището. Жена и дете — каква радост! — тъжно промълви капитанът. — Така живяхме три години. На четвъртата година Доанга се разболя. „Какво ти е, Доанга?“ Доанга мълчеше. Тежеше й нещо на сърцето. Лекарите безпомощно свиваха рамене. Веднъж тя ми каза: „Искам да умра в Зумбава.“ Заведох я там и пак отплавах. Върнах се след два месеца и я намерих оздравяла — пееше и танцуваше из стаята. Туземците силно са привързани към родните си места, по-силно от нас. Ние казваме: „Тъгувам за родния си край“; а те казват: „Умирам за родния си край.“ Доанга беше здрава, весела и отново заживяхме щастливо. Но щастието не трая дълго. Веднъж, като се завърнах в Зумбава от едно плаване, не заварих Доанга вкъщи. Детето играеше на пода неумито, гладно, отслабнало. Попитах хазайката, стара холандка: „Какво значи това? Къде е Доанга?“ „Доанга е лоша жена, сър — отговори тя. — По цели дни оставя детето само вкъщи и се мъкне с някаква циркова трупа.“ Разбрах всичко. Доанга отново беше се върнала при мъжа, който бълваше огън. Прибрах детето и отплавах. Оставих го в Александрия при сестра си. Сега малката е на десет години. Чудесно дете — хубаво, талантливо!… Един ден ще стане прочута художничка, помнете ми думата. Ако някога пак попаднете в Александрия, кажете му, че съм загинал. Ще го намерите в къщата до музея. То носи моето име. Детето ми трябва да знае за смъртта на баща си. Това ще му бъде полезно. Откакто се роди, спестявах част от заплатата си и я влагах в една английска банка. С тия пари дъщеря ми ще може да преживее, докато стане пълнолетна. Но за да получи парите, трябва да има свидетел, който да установи моята смърт. Вие ще подпишете смъртния ми акт. Разбрахте ли сега защо искам да ви дам ножчето си? Моля ви, вземете го!