Отдавна отминала светлина

— Все някога, но няма да е скоро. Всичко споменато от тебе днес трябва да бъде обмислено и уговорено. Може да бъдат нападнати, обсадени, собствената им армия може да се опълчи срещу тях. Или някой военачалник да реши, че ще му хареса да е на власт тук. Може би ще се наложи тя да се омъжи за такъв човек. Всичко е несигурно.

— Фолко им обеща закрила. И то писмено.

— Чух това. Ами ако от Родиас му предложат по сто хиляди серала годишно в продължение на пет години, за да бъде главнокомандващият на патриарха, а в замяна да ги остави да си присвоят Ремиджо и неговото великолепно пристанище?

До ден днешен този разговор си остава сред най-чудатите в моя живот. Той бе дошъл в моята стая („не е нужно да се чукаш с мен“) посред нощ, малко след излизането на Джиневра…

— Не мисля, че той би приел предложението. Не и ако означава да се отметне от дадената дума. И смятам, че затова даде обещание в писмо, което разпрати навсякъде.

Той вдигна рамене.

— Може и да го познаваш по-добре. Но хората се отмятат често. Готов съм да призная, че Фолко е необикновен мъж. Рисувал съм в Акорси само веднъж, а той не си беше у дома почти през цялото време. Но… признавам честно, че бих приел такова предложение, ако бях на негово място. И бих направил такова предложение, ако бях на мястото на патриарха. Не че някога ще бъда патриарх. Или командир на наемна армия. — Прихна от собствената си шегичка. — А пристанището си е великолепно, няма спор. Разбира се, Сереса и други сили също биха имали какво да кажат, ако се случи нещо подобно. Интересно е, а?

— Не и тази нощ — възразих.

Усмивката му избледня, но грейна отново. Меркати беше такъв хубавец през целия си живот. Умря преди няколко години в Родиас, изпълняваше поръчка на най-новия ни патриарх. Цяла Батиара скърбеше за него… освен може би някои от другите творци. Струва ми се, че той освободи много място за тях.

— Преценяваш ме — подхвърли той през онази нощ. — Все едно чувам и виждам как го правиш. Не съм против. Аз все пак искам да те нарисувам. Къде да те намеря?

— Знаете къде. Живея в Сереса, служа на съвета и на дука.

— Значи там, стига да оцелееш. Опасно си е в Сереса. Открай време съм се убедил в това. И е влажно. Но пък вие плащате винаги. Не може да се отрече. Благодаря ти за виното.

Остави чашата и се накани да си тръгне, прибра си фенера от масата.

— Почакайте — помолих го аз. — Защо? Защо искате да ме нарисувате?

Отговори ми незабавно.

— Ти влезе в онази зала с видим страх, но опитваше да го прогониш, да го овладееш. Иска ми се да използвам твоето изражение от сутринта за образа на Леандрос, когато отишъл да се бие с Малтиас.

Толкова древна легенда. За пастирчето и великана. Нашите набиращи сили градове-държави я въплъщаваха в стенописи или в статуи, за да покажат, че се борят срещу тиранията. Те бяха младият Леандрос в началото на пътя му към властта.

— Някой е поръчал, така ли? — попитах го.

— Досетлив си. Да, помолиха ме от Милазия и се съгласиха с цената, която назовах. В края на краищата нали и те свалиха своя тиран.

Излезе и ме остави за пореден път да се пренеса мислено в Милазия, където започна толкова важна част от живота ми: Адрия, ние двамата, толкова млади, стъпало след стъпало надолу, накрая излязохме в света и се разделихме.

Така и не ме нарисува. Някой друг му е позирал за прочутата скулптура, която създаде за Милазия. Той проектира и една знаменита гробница, но не на Монтикола. И пак Меркати нарисува Адрия на кон в параклиса на Риполи в огромното светилище на Мачера.

Отидох там като пратеник на Съвета на дванайсетте, а по-наскоро и като член на съвета, след като се издигнах достатъчно в обществото чрез втория си брак, за да уреди дукът моята кандидатура да бъде гласувана. Видях какво е постигнал Меркати с образа на Адрия Риполи. Превъзходна картина. Но жената изобщо не приличаше на нея.

И едното може да бъде вярно, и другото.

Не мога да кажа убедено защо онези години, когато я срещнах и обикнах (и тази любов, изглежда, ще остане с мен завинаги), когато срещнах Фолко, Теобалдо, Джиневра и моя дук, присъстват толкова отчетливо в мен, не само през тази нощ в залата на нашия съвет.

Може би е вярно за всеки живот, че времето на младостта остава с нас, дори когато хората вече ги няма, дори ако много, твърде много случки са се наместили между настоящето и спомените.

Тази нощ съм препълнен със спомени от онова време… Когато срещнатите хора ме променяха и пресътворяваха.

Фолко умря в годината, когато и Меркати почина. Неговият син властва в Акорси, както синът на Теобалдо властва в Ремиджо. Сега няма раздори между тези семейства. Дори се говори, че синът на Теобалдо ще се ожени за внучката на Фолко. Сереса не е нито за, нито против такъв брак — обсъдихме го и стигнахме до това решение.