Отдавна отминала светлина

Дук Ричи изпрати мен да поговоря с нея, Брунето ме придружаваше. Дукът знае толкова много неща, но не знаеше, че съм убил някого от семейство Валери. Никой не знае. И когато яздех към обителта за срещата с тази жена, това завъртя нов кръг на времето за мен, а може и да се каже, че миналото се вряза в настоящето като острие.

Тя се оказа каквато ни я описаха. Скърбяща и разгневена. Не желаеше да приеме безропотно живота, който семейството ѝ бе избрало за нея. Тоест баща ѝ бе избрал. Обясних ѝ какво предлагаме и какво ще искаме от нея и си тръгнах.

Върнахме се след два дена. Тя се съгласи да бъде шпионка на Сереса. Каза го направо, изрече думата. Потеглихме заедно с нея към града. Тя яздеше превъзходно и сякаш преоткриваше поне представата

за радост, ако не и самото чувство, докато пътуваше на добър кон до мен към Сереса.

Може би това тласна мислите ми към Адрия, която също отхвърли границите на избора, наложени ѝ от света, но не ѝ бе позволено да доизрасне и да се превърне в онази жена, която можеше да бъде.

Исках тази непозната, тази Леонора Валери да има такъв шанс за избор. Изобщо не знаех дали ще приеме. Не ѝ предлагахме кой знае какво, а опасностите нямаше да бъдат малко. Хора умират, докато шпионират. Но тя реши, че такъв живот е по-добър от онзи зад стените на обител.

Тя вече излезе от залата, яркото присъствие го нямаше. Долавям, че и дукът откри нещо познато в нея. Личеше по държанието му, докато тя беше тук…

И с отслабнало зрение той забелязва повече неща от всеки друг мой познат. Ще ни напусне скоро. Говори за остров в лагуната, за беседи с набожни люде и философи, за ритуалите на молитвата. Обещах да го навестявам. Не съм готов за оттеглянето му. А засега той задвижи някои неща тази нощ и ще видим тепърва докъде ще стигнат. Харесва му да прави това. Направи го и с мен преди двайсет и пет години, ето къде съм сега. Да, ето къде съм.

Пред нас ще се яви и млад художник, чакаме го, но има малко забавяне. Още една интрига, още един шпионин, когото искаме да изпратим със задача… а може да стане и убиец. Винаги имаме такива кроежи в Сереса. Никой не ни вярва.

Светлината на оставените от слугите лампи трепка и играе по голямата дъбова маса сред мрака. Просторната зала ехти, тъмата скрива стените ѝ. Нейната величавост би трябвало да вдъхва страхопочитание. Портретите на дуковете на Сереса ни гледат отгоре. Трудно ми е да ги различа в този момент, много нависоко са.

В спомените ми е по-светло. Не съм стар. Има места, които искам да видя, и мечти, които мога да сбъдвам. Може и да намеря любов, преди да отида при бога.

Някога познавах жена, искряща като диамант, и двама мъже, които няма да забравя. Изиграх своя роля в история насред свирепо, диво, обрулено време. Поне това имам. И винаги ще го имам. Аз съм тук и то ми принадлежи през онзи отрязък от вечността, който ни е отреден.

Благодарности

Някои книги се появяват с ясна история на произхода си, други — включително и тази, имат нишки, които се преплитат, за да създадат началото на един роман. Такава нишка бяха четенето и размислите за враждата между родовете Монтефелтро и Малатеста през петнайсети век (и преди това) в Италия. В ума ми се загнезди фактът, че изтъкнатите военачалници в разгара на сблъсъка (Федерико и Сигизмондо, които ме вдъхновиха за образите на Фолко и Теобалдо) са били господари на малки, второстепенни градове. Достатъчно богати поради внушителните суми, получавани от наемниците, но никога не са били наистина могъщи в сравнение с градовете-държави, на които са служили те и техните армии.

Започнах да чета за войните по онова време, в които са използвани тези кондотиери. Има полезни раздели във „Войната в европейската история“, от сър Майкъл Хауърд. Научих най-много от „Наемниците и техните господари — военното дело в ренесансова Италия“ от Майкъл Малет, класик в тази област. За мен беше особено полезна „Вендета“ от Хю Бичено, която оспорва някои общоприети мнения, представящи Монфелтро като добрия, а Малатеста като лошия. (Впрочем прочутият Пиеро дела Франческа е нарисувал и двамата.)

Работата с този исторически материал ме подтикна да прочета отново книга, от която се възхитих при проучванията за романа „Тигана“ преди много години — „Власт и въображение — градовете-държави в ренесансова Италия“ от Лауро Мартинес. Мартинес има и издадена много по-наскоро книга със заглавието „Фурии“, в която обхваща по-голям период и разглежда ужасяващите косвени щети от европейските войни, страданията на цивилните заради неспирните сражения: обсади, глад, беззаконие във военните кампании, започващи едва ли не всяка пролет. Препоръчвам тази силна творба, изпълнена със състрадание.