Отдавна отминала светлина

Дук Ричи, избран на поста с официално гласуване преди години след смъртта на Лучино Конти, живял по-дълго, отколкото някой очакваше, беше нашият представител, когато положиха ковчега на Фолко в параклиса във вече построеното светилище на Акорси. Дукът ме покани да го придружа, макар че в онзи момент тепърва ми предстоеше да стана преуспяващ търговец и негов съветник. Още не се бях оженил повторно. Той знаеше — винаги знаеше толкова много неща — колко важен е бил някога в моя живот Фолко д’Акорси, ако ще и за съвсем кратък период.

Видях там Антенами Сарди, управника на Фирента след смъртта на неговия баща и покушението срещу неговия брат. Помнех го като глупак, срещнат на пътя към Бишо, а после пред стаята на Адрия в странноприемница. Той вече не беше глупак. Някои хора се променят неузнаваемо. Не мисля, че същото важи и за мен — аз само бях неоформен и придобих своя образ с напътствия, защото имах шанс.

Сарди е на моята възраст, по-побелял от мен, по-натежал. Говорихме за малко покрай погребението, предимно за коне. Оказа се, че той ме помнеше от онези дни в Бишо, изненада ме с това. Казах му, че не съм забравил неговия превъзходен кон и дори името му — Филаро. Нямам представа защо още помня. Когато чу тези думи, погледът му се замъгли.

По пътя към дома научих от дука, че Сарди е пътувал с група търговци до Ашариас (новото име на Сарантиум). Имало и някаква озадачаваща история как спрял в селце до някакво светилище по пътя и останал там няколко дни.

Докато яздехме по обратния път в безветрието на есенния ден, дукът отбеляза, че Сарди може и да е стигнал до зрялост, ала си е останал чудак. Но пък ръководеният от него Фирента процъфтяваше, което трябваше да признаем като заслуга на Антенами Сарди, добави той.

За самия себе си мога да кажа, че несъмнено се справих добре в нашия опасен свят и град. Достатъчно добре, за да търсят някои хора моята благосклонност и подкрепа, а други да ме мразят. Моята втора съпруга се отнася с неприязън към мен, аз ѝ отвръщам със същото, но умеем да се държим сърдечно помежду си пред околните, когато е необходимо — тоест често с оглед на моя пост.

Аз бях обикнал силно първата си съпруга. Тя дари двама ни с дъщеря две години преди да умре заедно с второто ни бебе. Почитам паметта за нея, а обичта ми към моята дъщеря е безмерна и знам, че и тя ме обича. Имам тази радост в живота. Не всекиму е дадено. И онзи първи брак беше уреден, но се случва, както стана при нас, да се зароди привързаност. Имаше смях в нашия дом, в нашата спалня, имаше чувство, че светът е място, което си струва да опознаваме заедно. Ние бяхме млади, това има значение.

Мнозина ме смятат за прекалено разсъдлив и излишно сериозен. И съпругите, и приятелите ми знаеха, че не е вярно. Първата ми съпруга се радваше на това, чувствахме се добре насаме. Провървя ми. Според втората, с несравнимо по-добро потекло от мен, моите прищевки и приумици ме лишават от достойнство. Вероятно е права, щом още се държа така на сегашната си възраст.

Вторият ми брак стана последствие от желанието на дука да ме включи в съвета, където да го подкрепям. Видният баща на втората ми съпруга му дължеше значителна сума. Бракът ми с дъщерята беше цената за опрощаването на дълга. Тя не можа да прости нито на баща си, нито на мен. Разбирам я. Аз съм син на занаятчия. Но тя беше доволна, когато ме избраха в Съвета на дванайсетте, пък и аз спечелих много пари, освен това помагах на баща ѝ.

Нямаме деца. Не живеем в любов. Не на всекиго се случва.

Странно е колко съм оплетен в паметта си тази нощ. А може и да не е чак толкова странно. Жената, излязла преди малко от тази зала през малката странична врата заедно с мъжа, редом с когото ще шпионира за нас в Дубрава, толкова напомня за Адрия. А аз познавам бащата на тази жена. Аз убих дядо ѝ.

Убих само двама мъже през живота си. И двамата в Милазия.

При такова съвпадение не е чудно, че съм до заседателната маса на съвета в пролетна нощ и преживявам отново онези отдавнашни години.

По какъв начин някой ти напомня за друг човек? Няма никаква външна прилика. Тази жена е нисичка и слабовата, с по-печално изражение, отколкото някога съм виждал на лицето на Адрия. Тя беше в обител на Дъщерите на Джад на известно разстояние от брега, изпратена там от баща си, за да скрие срамната тайна на семейството. И името на бащата е Ериджо Валери от Милазия.

Родила дете в обителта, взели ѝ го веднага. Изпратих запитване, защото е добре да имаш такива сведения, но те не ми отговориха, затова не знаех къде са отнесли детето. Старшата дъщеря ни бе осведомила, че при тях е постъпила жена със силен дух и явен ум. И тази жена може би ще прояви желание да ни бъде полезна, ако я отървем от живота в обителта. Както се подразбираше, срещу дарение от Сереса за Дъщерите.

Правили сме го и преди.