Отмъщението на Монца

Не беше сигурна къде е Дей. Ако примигнеше с големите си очи, пролееше някоя сълза и кажеше, че не знае нищо, сигурно щяха да й повярват. Имаше такова лице, на което хората вярваха. За разлика от Монца. Но пък тя вероятно и не заслужаваше да й вярват. Тръпката се чуваше отстрани. Извиваше се на веригите и псуваше на северняшки и стирийски.

— Шибана Стирия. Шибан Восула. Мамка им…

— Стига! — изсъска му тя. — По-добре… си пази силите.

— Мислиш ли, че ще ни помогне?

Монца преглътна.

— Няма да навреди. — Но и нямаше да помогне. Нищо не можеше да им помогне.

— В името на мъртвите, страшно ми се пикае.

— Ами пикай де — извика тя. — Какво ти пука?

Изръмжаване. Звук от плискащата се по камъните пикня.

Щеше да се присъедини към него, ако мехурът й не беше свит от страх. Изправи се отново на пръсти. Китките й все едно щяха да се откъснат, гърдите й горяха при всяко вдишване.

— Имаш ли план? — Думите на Тръпката заглъхнаха в мрака.

— Какъв шибан план да измисля? Те смятат, че сме шпиони и работим за враговете им. Сигурни са! Ще опитат да ни накарат да проговорим и след като разберат, че няма да чуят каквото искат, ще ни убият! — Животинско изръмжаване и ново издрънчаване на веригите. — Мислиш ли, че дърпането ще ти помогне?

— А какво да правя? — Гласът му беше натежал, сякаш щеше да се разплаче. — Да си вися и да чакам да почнат да ни режат?

— Аз… — Усети познатото напиране на сълзи в собственото си гърло. Нямаше никаква представа как да се измъкнат. Беше безпомощна. Колко по-безпомощен може да си от това да висиш гол и окован в този мрак? — Не знам — прошепна тя. — Не знам.

Чу се изщракване и Монца обърна глава. Вратата се отвори и я заслепи светлина. По каменните стъпала заслиза някой с трепкаща факла в ръка. Не, двама бяха.

— Да видим какво става, а? — Женски глас. Лангриер, тази, която ги бе заловила. Която я блъсна по стълбите и й взе пръстена. Другият беше Пело, с мустаците. Бяха облечени като касапи — с оцапани престилки и ръкавици. Пело обиколи стаята и запали още факли. Можеха да използват и лампи. Но факлите изглеждаха по-зловещо. Не че Монца се нуждаеше от допълнително стресване. Светлината пропълзя по влажните, обрасли със зелен мъх стени. Имаше две маси с железни инструменти. Много неприятно изглеждащи инструменти.

По̀ й харесваше, като беше тъмно.

Лангриер се наведе и раздуха въглените в един мангал. По кръглото й лице заигра оранжево сияние. Пело се намръщи.

— Кой от вас се изпика?

— Той — отвърна Лангриер. — Не че има значение. — Монца видя, че слага няколко железа в огъня, и гърлото й се сви съвсем. Хвърли поглед към Тръпката, който не каза нищо. Нямаше какво. — Най-вероятно след малко и двамата ще се опикаят.

— Лесно ти е на теб, няма ти да чистиш.

— Чистила съм и по-лошо. — Тя погледна Монца отегчено. Без омраза. Без емоция. — Пело, дай им вода.

Мъжът им предложи стомна. Трябваше да се изплюе в лицето му, да го напсува, но беше жадна и заряза гордостта. Отвори уста и отпи. Закашля се, отпи още, водата потече по шията и гърдите й и закапа по студените камъни между босите й крака.

Лангриер я изчака да си поеме дъх.

— Виждате, че и ние сме хора. Но ако трябва да съм честна, това вероятно ще е последната добрина, ако не сътрудничите.

— Война е. — Пело предложи стомната на Тръпката. — Война, а вие сте на другата страна. Нямаме време за нежности.

— Дайте ми нещо — продължи Лангриер. — Нещо малко, което да предложа на полковника и да ви оставим на мира за известно време.

Монца я погледна в очите и се опита да говори максимално убедително.

— Ние не сме с Орсо. Напротив. Тук сме…

— Имате негови униформи, нали?

— Само в случай, че пробият стените. Тук сме, за да убием Ганмарк.

— Генералът от Съюза? — Пело вдигна вежди към Лангриер, която вдигна рамене.

— Или е така, или работят за Талинс. Може да искат да убият херцога. Кое ти се струва по-вероятно?

Пело въздъхна.

— Работим това от дълго време и в девет от десет случая очевидният отговор е верен.

— Девет от десет. — Лангриер разпери извинително ръце. — Пробвай с нещо по-добро.

— Нямам по-добро — изсъска Монца през зъби. — Това е…

Ръкавицата на Лангриер се заби внезапно в ребрата й.

— Истината! — Другата я удари отстрани. — Истината! — Нов удар в корема. — Истината! Истината! Истината! — Слюнката й летеше в лицето на Монца, докато я млатеше. Хриповете на Муркато отекваха във влажното помещение.

Не можеше да направи нищо. Да смъкне ръце, да се превие, дори да си поеме въздух. Беше безпомощна като труп на кука. Когато Лангриер спря, тя потръпна за момент, полюшвайки се на веригите. След това повърна водата, пое си отчаяно дъх и застена. Висеше като мокър чаршаф. Косата й беше прилепнала към лицето. Дишаше като пребито куче, но не можеше да спре и не й пукаше.

Ботушите на Лангриер заскърцаха към Тръпката.

— Доказахме, че тя е шибана идиотка. Давам ти шанс, здравеняко. Да почнем с нещо просто. Как се казваш?

— Каул Тръпката.

— Тръпката — присмя се Пело.

— Северняци. Откъде си измислят такива шибани имена? Ами тя?