Отмъщението на Монца

— Муркато. Монцаро Муркато. — Монца поклати глава. Не защото го винеше за това. Просто защото знаеше, че истината няма да помогне.

— Брей? Касапина на Каприл в моята килия? Идиот! Муркато е мъртва от доста време. Вече почвам да се отегчавам. Губиш ми времето, сякаш всички сме безсмъртни.

— Как мислиш? — попита Пело. — Дали са много глупави, или много храбри?

— Каква разлика има?

— Ти ли ще го държиш?

— Хайде да си ти. — Лангриер се намръщи. — Гадното рамо пак ме щрака. Влажното време направо ме скапва.

— Все пустото ти рамо. — Пело охлаби малко веригата и ръцете на Тръпката се спуснаха надолу. Облекчението му беше краткотрайно. Пело мина отзад, събори го на колене и затисна прасците му с крака.

— Чакайте! — Беше студено, но лицето на Тръпката лъщеше от пот. — Не работим за Орсо! Не знам нищо за армията му. Наистина не знам!

— Истина е — изхриптя Монца, но никой не я чу. Тя започна да кашля, всяко вдишване пронизваше натъртените й ребра.

Пело пъхна ръка под брадичката на Тръпката и изви главата му назад.

— Не! — Монца виждаше едното му око, което се въртеше към нея. — Тя е! Муркато! Тя ме нае! Да отмъсти за брат си! И… и…

— Държиш ли го? — попита Лангриер.

— Държа го.

Тръпката извиси глас.

— Тя е! Иска да убие херцог Орсо! — Трепереше и зъбите му тракаха. — Убихме Гоба и някакъв банкер! Казваше се… Мотис! Отровихме го и после… после… Принц Арио в Сипани! В „Кардоти“! А сега…

Лангриер натика между зъбите му парче дърво и прекъсна безполезните признания.

— Не искам да си прехапеш езика. Все още очаквам да ми кажеш нещо стойностно.

— Имам пари! — изстена Монца. Гласът й беше взел да се връща.

— Какво?

— Имам пари! Злато! Цели сандъци! Не с мен, но… Златото на Хермон! Само…

Лангриер се засмя.

— Ще се изненадаш как всеки си спомня за заровени съкровища в подобен момент. Обикновено измислени.

Пело се усмихна.

— Ако получавах и една десета от обещаното в тази стая, щях да съм богаташ. Ама не съм, ако случайно се чудиш.

— Дори да имаш сандъци със злато, къде да ги харча? Закъсня с няколко седмици да ни подкупиш. Градът е обкръжен. Нямаме полза от пари. — Лангриер се намръщи, разтри рамото си, направи няколко замаха с ръка и извади желязото от мангала. Вдигнаха се оранжеви искри. Вътрешностите на Монца се свиха от страх.

— Вярно е — прошепна тя. — Вярно е. — Цялата й сила беше изчезнала.

— Разбира се. — Лангриер пристъпи и натисна нажежения метал в лицето на Тръпката. Чу се пращене все едно хвърляш бекон в нажежен тиган, но по-силно и разбира се, придружено от безумния, отчаян писък на северняка. Гърбът му се изви и той затрепери като риба на кука, но намръщеният Пело го удържа.

Косата на Тръпката се подпали, но Лангриер духна пламъчетата с отработено движение и развъртя желязото в окото му. Със същия вид, все едно чистеше маса. Неприятна, отегчителна задача, която й се е паднала и трябва да се свърши.

Цвърченето намаля. Писъците на Тръпката преминаха в стонове, след като въздухът в дробовете му свърши. Покрай дървото в устата му се стичаше слюнка. Лангриер отстъпи. Желязото се беше охладило до оранжево, оцапано от едната страна с черна пепел. Тя го хвърли върху въглените с известно отвращение.

Пело освободи хватката си и главата на Тръпката клюмна напред. Чу се глухо гъргорене. Монца не знаеше дали е в съзнание. Молеше се да не е. Стаята миришеше на овъглено месо. Не можеше да го погледне в лицето. Не можеше. Но трябваше да погледне. Черна черта по бузата, продължаваща през окото, червено месо с напукани мехури и лъскава мазнина. Сведе очи към пода и опита да поеме дъх. Кожата й беше студена като на току-що изваден удавник.

— Видя ли? Така по-добре ли е? Само за да запазиш тайните си още няколко минути? Каквото спестиш, ще го измъкнем от русата кучка. — Лангриер махна с ръка пред лицето си. — Смърди. Пело, спусни я.

Веригата издрънча и Монца се свлече. Дори не можеше да стои. Беше ужасно уплашена, ужасно я болеше. Коленете й опряха пода. Тръпката дишаше едва-едва. Лангриер разтриваше рамото си. Пело цъкна с език и оправи веригите. Монца усети как затиска прасците й с крак.

— Моля ви — прошепна тя, зъбите й тракаха. Монцаро Муркато, ужасяващият Касапин на Каприл, Змията на Талинс, чудовището, което бе израснало в Кървавите години, беше далечен спомен. — Моля ви.

— Мислиш ли, че ни харесва? Мислиш ли, че не искаме да се разберем мирно? Мен по принцип ме харесват, нали, Пело?

— По принцип.

— Моля те, дай нещо, което да използвам. Кажи ми… — Лангриер затвори очи и ги потри с китката си. — Кажи от кого получаваш заповеди. Да почнем с това.

— Добре, добре! — Очите на Монца смъдяха. — Ще говоря! — Усети как сълзите потичат по лицето й. — Говоря! — Не беше сигурна какво. — Ганмарк! Орсо! Талинс! — Плямпане. Нищо. Каквото и да е. — Аз… работя за Ганмарк! — Каквото и да е, само да задържи желязото в мангала. — Той ми дава заповеди!

— Директно? — Лангриер се намръщи. — Да бе! Да не ме мислиш за идиотка? — Удари Монца два пъти по лицето и разкървави устата й. — Измисляш си, за да спечелиш време!

Монца опита да поклати глава.