Отмъщението на Монца

— Няма да е трудно да намерим някоя нагоре по течението.

Той стисна устни, преценяваше рисковете.

— Положителното на този план е, че позволява средство за бягство, нещо, за което Муркато въобще не помисля. Ако се справим с Ганмарк, може да се промъкнем на покрива и да се спуснем в лодката. Оттам просто трябва да стигнем до морето и…

— Гледай. — Витари посочи групата, която вървеше бързо по улицата, и Морвийр насочи далекогледа натам. Десетина войници водеха две голи залитащи фигури с оковани ръце. Жена и едър мъж.

— Явно са заловили някакви шпиони — каза Витари. — Кофти късмет.

Един от войниците ръгна мъжа с дръжката на копието си и го събори на земята.

Морвийр се засмя.

— Така е. Подземията на Салиер се славят с лоша репутация дори сред повечето затвори на Стирия. — Той се намръщи през далекогледа. — Чакай малко. Жената прилича на…

— Муркато. Те са, по дяволите!

— Защо нищо не върви по план? — Морвийр изпита ужас, какъвто не очакваше. Най-отзад, по нощница и с оковани ръце, се препъваше Дей. — Проклятие! Спипали са помощничката ми!

— Майната й. Хванали са работодателката ни! Това значи, че няма кой да ни плати!

Морвийр стисна зъби. Затворниците минаха по моста и изчезнаха зад тежките врати на двореца.

— Мамка му! Кулата не е безопасна! Не можем да се върнем там!

— Преди малко въобще не искаше да се връщаш в това свърталище на лицемерие и еротика.

— Екипировката ми е там!

— Съмнявам се. — Витари поклати глава. — Сигурно е в сандъците, които носеха.

Морвийр ядосано удари дъската над себе си и изруга. Някаква треска се заби в дланта му и трябваше да я измъква със зъби.

— Успокой се, Морвийр.

— Спокоен съм! — Най-разумното беше да намери лодка, да се спусне до двореца, да го подмине, да стигне до морето и да отплува. Трябваше да прежали загубите, да се върне в дома си и да обучи нов помощник. Муркато и малоумният северняк трябваше да понесат последиците от собствената си глупост. Винаги предпазливостта на първо място, но…

— Не мога да изоставя помощничката си — извика той. — Просто не мога!

— Защо?

— Ами… — Не беше съвсем сигурен. — Абсолютно отказвам да изтърпя цялото мъчение да обучавам нова!

Дразнещата усмивка на Витари се разшири.

— Добре. Ти искаш момичето, а аз си искам парите. Ще ревеш ли, или ще измислим начин да влезем? Все още предлагам с лодка до северната стена и кука с въже към покрива.

Морвийр погледна отвесната стена и се намръщи.

— Сигурна ли, че можеш да закрепиш кука там?

— Мога да закача кука към задника на муха. Тревожи ме, че ти няма да удържиш лодката.

Нямаше да се остави така.

— Предизвиквам те да намериш по-кадърен гребец! Мога да удържа лодката и в два пъти по-силно течение, но няма да се наложи. Мисля да забия клин в стената и да закотвя лодката за цяла нощ.

— Умно.

— Умно ли? Това е гениално! — Сърцето му се бе разтуптяло от спора. Може и да не харесваше Витари, но компетентността й беше неоспорима. В тези обстоятелства не можеше да иска по-кадърен спътник. Освен това беше и красива, по собствен начин, с коравата дисциплина на сестрите в приюта…

Тя сякаш разчете мислите му и очите й се присвиха.

— Надявам се, че няма да направиш същото предложение като последния път, когато работихме заедно.

Морвийр настръхна.

— Уверявам те, че няма да се повтори!

— Добре. Защото по-скоро бих изчукала таралеж.

— Обясни предпочитанията си и предния път! — отвърна той остро и побърза да смени темата. — Няма смисъл да се мотаем. Трябва да намерим лодка. — Хвърли един последен поглед към двамата и понечи да се изправи. — Кой е този? — Някакъв мъж крачеше дръзко към портите. Морвийр усети как сърцето му потръпна. Нямаше как да сбърка наперената походка. — Коска. Какво е замислил дъртият пияница?

Наемникът вървеше наперено, сякаш дворецът беше негов, а не на Салиер. Спря пред стражите и заговори нещо.

— Какво ли казва?

— Не можеш ли да четеш по устните? — измърмори Витари.

— Не.

— Интересно, че има област, в която да не си световен експерт. Стражите го спират.

— Естествено! — Това беше ясно от алебардите, насочени към гърдите на Коска. Старият наемник свали шапката си и се поклони.

— Той отговаря… казвам се Никомо Коска… известен наемник… и идвам… — Тя смъкна далекогледа и се намръщи.

— Да?

Очите на Витари се стрелнаха към него.

— И идвам на вечеря.

Мрак

Пълен мрак. Монца не би могла да види и ръката си, дори да беше пред лицето й. Не че можеше въобще да помръдне ръце.

Бяха оковали китките й към тавана, а краката към пода. Ако се отпуснеше изцяло, пръстите й едва стъпваха на влажните камъни. Ако пък се надигнеше на пръсти, можеше да намали пулсиращата болка в ръцете, ребрата и тялото си. Уви, прасците й бързо започваха да се схващат и се налагаше отново да увисне на разранените си китки. Беше агонизиращо, унизително, ужасяващо, и най-лошото — тя знаеше, че оттук нататък ще става само по-зле.