Отмъщението на Монца

— Отива ти — каза Пело. Монца мълчеше. Ако можеше да се отърве само с пръстена на Бена, щеше да е късметлийка.

По останалите етажи имаше още войници, претърсваха кулата. Събориха един от сандъците на Морвийр и се разнесе трясък на счупено стъкло. Дей седеше на леглото с разрошена коса и вързани ръце. Монца засече погледа й, но нямаше време за жалост. Момичето поне беше с дрехи.

Избутаха я в кухнята и тя се подпря задъхано на стената. Вече не й пукаше, че е гола. Фърли беше там, както и брат му. Лангриер отиде до тях и извади кесията си.

— Май сте прави. Шпиони са. — Започна да отброява монети в шепата на фермера. — По пет монети за всеки. Херцог Салиер е благодарен за бдителността ви, граждани. Каза, че има още?

— Още четирима.

— Ще поставим кулата под наблюдение и ще ги приберем. Вие по-добре се подслонете другаде.

Монца гледаше как Фърли прибира парите, ближеше кръвта от носа си и размишляваше докъде я е довело милосърдието. Продадена за пет монети за всеки заловен. Бена сигурно щеше да е разярен от ниската си цена, но тя имаше по-сериозни проблеми. Фермерът я изгледа за последно, докато я извличаха през вратата. В очите му нямаше вина. Може би вярваше, че е направил най-доброто за семейството си. Може би се гордееше, че е проявил кураж и гражданска доблест. Може би имаше право.

Явно думите на Вертурио бяха верни. „Милостта и страхливостта са едно и също“.

Странната двойка

Морвийр определено смяташе, че напоследък прекарва твърде много време по таваните. Това, че този беше изложен на природните стихии, не помагаше на положението. Голяма част от покрива на сградата липсваше и студеният вятър духаше право в лицето му. Напомняше твърде много на онази неприятна пролетна вечер, когато две от най-хубавите момичета в сиропиталището го подмамиха на покрива и го заключиха по пижама. На сутринта го откриха с посинели устни и замръзнал почти до смърт. Всички му се смееха.

Компанията също не беше много приятна. Шило Витари клечеше в мрака, косата й стърчеше на фона на нощното небе, далекогледът бе притиснат към едното й око. Градът гореше. Войната може и да беше добра за бизнеса, но Морвийр предпочиташе да е на една ръка разстояние. Всъщност доста по-далече. Обсаденият град не беше място за джентълмени. Липсваше му овощната градина. Дюшеците с гъши пух. Опита да издърпа яката си по-нависоко и съсредоточи вниманието си върху двореца на херцог Салиер, който стърчеше на острова насред бързо течащата Визер.

— Не мога да разбера защо човек с моите таланти е натоварен с такава разузнавателна мисия. Аз не съм генерал.

— Разбира се, че не си. Ти убиваш в много по-малки размери.

Морвийр се намръщи.

— Ти също.

— Определено. Но аз не се оплаквам.

— Не ми е приятно, че съм натикан в центъра на война.

— Това е Стирия. През пролетта. Естествено, че има война. Давай да измислим план и да се прибираме.

— Ха. Обратно в благотворителната институция за бездомни земеделски труженици ли? От миризмата на лицемерие там ми се повдига.

Витари духна в шепите си.

— По-добре е от тук.

— Дали? Долу фермерските хлапета квичат. Горе недискретно еротичните занимания на работодателката ни и варварския й спътник карат пода да скърца с часове. Кажи, има ли нещо по-обезпокоително от звуците на други хора, които правят секс?

Витари се ухили.

— Имаш право. Ще продънят тавана, ако продължават така.

— Ще ми пробият черепа, ако продължават така. Не може ли човек да изисква поне частичка професионализъм?

— Докато плаща, какво ти пука?

— Загрижен съм дали нейната непредпазливост няма да доведе до ненавременната ми кончина, но засега трябва да се примиря с положението.

— Тогава престани да мрънкаш и свърши малко работа. Как да влезем?

— Благородните лидери на Стирия са доверчиви хора и винаги гостоприемни към неканените гости…

Морвийр насочи далекогледа си към кипящите води на реката. Като за известен естет като херцога, дворецът не беше архитектурна забележителност. Мешавица от различни стилове, покриви, кулички, куполи и арки. Единствената голяма кула се извисяваше в небето. Портата беше сериозно укрепена, с десетки отвори за стреляне. Петнайсет стражи с пълна броня патрулираха отпред.

— Портата е твърде добре охранявана, а фасадата е твърде открита за изкачване.

— Така е. Единствената достъпна част е северната стена.

Морвийр завъртя далекогледа към тясната северна стена на сградата. Мъхест камък и тъмни прозорци, парапет със статуи най-отгоре. Ако дворецът беше кораб, плуващ нагоре по течението, това щеше да е носът. Водата кипеше в основата на стръмния склон.

— Няма да ни видят, но е и доста трудно за достигане.

— Страх ли те е?

Морвийр раздразнено свали далекогледа и видя, че Витари му се хили.

— Да речем, че по-скоро съм скептичен за шансовете ни за успех. Признавам, че съм изкушен да видя как висиш на въже над бурната река, но перспективата да те последвам не ме привлича.

— Защо просто не кажеш, че те е страх?

Морвийр отказа да отговори на такова пряко дразнене. Не беше проработило в сиропиталището, нямаше да проработи и сега.

— Ще ни трябва лодка, разбира се.