Отмъщението на Монца

Черния Дау изглеждаше някак не на място.

— Не вини нас, момче. Нали ти сънуваш? А бе, ти да не си се подстригал?

Кучето сви рамене.

— Ако беше по-умен, можеше да имаш по-умни сънища.

Усети, че го сграбчват отзад и извиват главата му. Кървавия Девет се беше притиснал към него, косата му беше сплъстена от кръв, белязаното му лице беше омазано с черно.

— Ако беше по-умен, нямаше да ти изгорят окото. — Заби палец в окото на Тръпката и натисна. Силно. Тръпката се задърпа, закрещя и се заизвива, но нямаше измъкване. Вече се бе случило.

Събуди се с писък, естествено. Вече беше само така. Дори не можеше да го наречеш писък. Гласът му беше само немощно хъхрене в гърлото.

Беше тъмно. Болката разкъса главата му като вълк гърлото на сърна. Той зарита безпомощно одеялата. Сякаш желязото беше още притиснато в него и продължаваше да го изгаря. Блъсна се в стената, падна, надигна се на колене. Стисна главата си, сякаш това щеше да спре болката. Всичките му мускули бяха стегнати до пръсване. Ръмжеше и стенеше, хлипаше и се зъбеше, от устата му хвърчеше слюнка, разсъдъкът си отиваше. Докосна го, натисна го. Задържа треперещите си пръсти върху бинтовете.

— Шшшшт. — Усети ръка. Монца отмяташе косата му.

Болката проряза празнината на окото му, като брадва, цепеща дърво, сякаш разтвори черепа му и мислите залетяха несвързано.

— В името на мъртвите… кажи й да спре… мамка му, мамка му! — Стисна ръката й до болка и тя се намръщи. Не му пукаше. — Убий ме! Убий ме. Накарай я да спре. — Дори не беше сигурен на какъв език говори. — Убий ме. В името… — Плачеше, сълзите се стичаха от здравото му око. Монца го пусна и той се заклати отново. Болката режеше лицето му като трион дъска. Нали се бе опитал да бъде добър?

— Опитах. Мамка му, опитах. Накарай я да спре, моля те, моля те…

— На.

Той сграбчи лулата и я захапа като пияница бутилка. Дори не усещаше пушека. Напълни дробовете си, а Монца го прегръщаше и люлееше. Мракът се изпълни с цветове. Замъгли се с проблясъци. Болката се отдръпна, вече не го изпълваше до пръсване. Дишането му се забави до хленчене.

Монца го изправи на крака, лулата падна от отпуснатата му ръка. Отвореният прозорец се залюля, приличаше на картина от друг свят. Може би беше адът — с червени и жълти петна от пожарите, мацнати с четка в мрака. Леглото се приближи и го погълна. Лицето му пулсираше, но болката беше притъпена. Спомни си, спомни си защо.

— Мъртвите… — прошепна той и сълзите потекоха по другата му буза. — Окото ми. Те ми изгориха окото…

— Шшшт — прошепна тя и го погали. — Тихо, Каул. Тихо.

Мракът се пресягаше и го обгръщаше. Преди да го стисне, той стисна косата й с пръсти и дръпна лицето й толкова близо, че можеше да целуне превръзката му.

— Трябваше да си ти — прошепна Тръпката. — Трябваше да си ти.

Чуждите сметки

— Тука е — каза хлапето с насинената буза. — Саджаам е тука.

Мръсна врата на мръсна стена, облепена с плакати, описващи Лигата на Осемте като злодеи, узурпатори и долни престъпници. Карикатури на тлъстия херцог Салиер и намръщения херцог Рогонт. До вратата стояха двама престъпници, не по-малко карикатурни образи. Единият чернокож, а другият с голяма татуировка на ръката. И двамата оглеждаха улицата с идентично мръщене.

— Благодаря, деца. Купете си ядене. — Шенкт даде монета на всяка измъчена ръка. Дванайсет чифта очи на дванайсет мърляви лица се разшириха при вида на толкова пари. Знаеше, че това няма да им помогне след няколко дни, да не говорим за няколко години. Повечето щяха да са просяци, крадци, курви и трупове. Но Шенкт беше извършил доста мрачни дела през живота си и се опитваше да е добър, когато бе възможно. Знаеше, че това не оправя нищо. Но пък една случайна монета можеше да наклони везните и нечий живот да бъде пощаден. Щеше да е добре да пощади поне един.

Затананика си и пресече улицата. Двамата престъпници му се мръщеха.

— Идвам да говоря със Саджаам.

— Въоръжен ли си?

— Винаги. — Втренчи се в очите на тъмнокожия пазач. — Острият ми ум винаги е готов да удари.

Стражите не се усмихнаха, но Шенкт не го очакваше, пък и не му пукаше.

— Какво имаш да кажеш на Саджаам?

— „Ти ли Саджаам?“ Това ще е първото ми изречение.

— Подиграваш ли ни се, дребосък? — Пазачът сложи ръка на боздугана на кръста си. Несъмнено смяташе, че е много страшен.

— Не бих посмял. Дойдох да похарча малко пари за забавления, нищо друго.

— Значи си дошъл където трябва. Ела с мен.

Шенкт го последва в мрачна стая с гъст пушек и сенки. Имаше лампи от разноцветно стъкло: синьо, зелено, оранжево и червено. И имаше пушачи на хъск. Лицата им бяха разкривени от идиотски усмивки или напълно отпуснати, безжизнени. Шенкт се усети, че пак си тананика, и спря.