Отмъщението на Монца

Мазната завеса се отмести и го пропусна в по-голямо помещение, което миришеше на немити тела, пушек, повръщано, стара храна и порочен живот. Мъж, покрит с татуировки, седеше на мръсен диван, брадвата му бе подпряна на стената. В отсрещния край друг мъж човъркаше парче месо с нож, а до него лежеше зареден арбалет. Над главата му имаше стенен часовник. Махалото висеше като вътрешности на изкормен труп и се клатеше, тик-так, тик-так. В центъра на стаята, на голяма маса, вървеше игра на карти. Навсякъде бяха разпилени монети и чипове, бутилки и чаши, лули и свещи. Около масата бяха шестима. Дебел — от дясната страна на Шенкт, и кльощав от лявата — разправяше със заекване някакъв виц на съседа си.

— И той я о-о-о-о-пъна!

Груб смях, груби лица, евтин живот с евтин пушек, евтино пиене и евтино насилие. Водачът на Шенкт ги заобиколи и заговори с едър чернокож мъж с бяла коса и самодоволна собственическа усмивка. Играеше си със златна монета — прехвърляше я по кокалчетата на пръстите си като фокусник.

— Ти ли си Саджаам? — попита Шенкт.

Мъжът кимна — абсолютно спокойно — и каза:

— Не се познаваме значи.

— Не се.

— Тук не идват често непознати, нали, приятели? — Двамина се усмихнаха криво. — Повечето ми клиенти са познати. Какво може да направи за теб Саджаам, страннико?

— Къде е Монцаро Муркато?

Стаята потъна във внезапна, ужасяваща тишина, като човек, пропаднал през тънък лед. От онази тишина, преди небесата да се разцепят. Напрегнатото застиване преди неизбежното.

— Змията на Талинс е мъртва — отвърна Саджаам и присви очи.

Шенкт усети лекото раздвижване на мъжете край него. Прокрадващи се усмивки, прокрадващи се към оръжията ръце.

— Жива е и ти знаеш къде е. Искам само да говоря с нея.

— За к-к-к-какъв се мисли това копеле? — попита кльощавият и неколцина от останалите се разсмяха. Напрегнат, фалшив смях, за да прикрият напрежението си.

— Само ми кажи къде е. Моля те. Така никой няма да си затормозява съвестта. — Шенкт нямаше нищо против да моли. Беше се отказал от суетата си преди години. Погледна всеки в очите, даваше шанс да получи каквото искаше. Даваше шанс на всеки, когато можеше. Уви, твърде малко го приемаха.

Но тези мъже само се усмихваха. Саджаам най-широко.

— Нямам си проблеми със съвестта.

Старият му господар вероятно щеше да каже същото.

— Някои имаме. Това е орисия.

— Виж какво, да хвърлим монетата. — Златото в ръката на Саджаам проблесна. — Ако е ези, те убиваме. Ако е тура, ще ти кажем къде е Муркато… — Белите зъби блестяха на черното лице. — И после те убиваме. — И той подхвърли монетата.

Шенкт си пое дъх през носа, бавно, бавно.

Златната монета литна във въздуха, въртеше се, въртеше се…

Часовникът заби бавно, като весла на голяма галера.

Юмрукът на Шенкт потъна в корема на дебелия почти до лакътя. Мъжът не можа дори да изпищи, само въздъхна и се опули. След миг ръбът на дланта на Шенкт отнесе учуденото му лице и половината глава, премаза костите като хартия. По масата плисна кръв, а израженията на мъжете тепърва започваха да се променят от гняв към шок.

Шенкт сграбчи най-близкия от стола му и го хвърли към тавана. Още не беше почнал да вика, когато се удари в гредите и започна да пада сред дъжд от трески, прах и мазилка. Беше още във въздуха, когато Шенкт сграбчи главата на следващия картоиграч и я заби — през масата — в пода. Вдигна се вихрушка от карти, счупено стъкло, трески и плът. Шенкт изтръгна брадвата от ръката му и я метна през стаята към татуирания, който се опитваше да скочи от дивана. Улучи го с дръжката, но толкова силно, че нямаше значение. Тялото се завъртя като пумпал и запръска кръв във всички посоки.

Арбалетът избръмча басово, а стрелата сякаш заплува в сироп. Поклащаше се бавно, докато летеше. Шенкт я хвана и я заби в черепа на следващия мъж — лицето му се огъна навътре. Сграбчи го и го хвърли през стаята с едно движение на китката. Трупът удари стрелеца и двете тела излетяха през стената, оставяйки назъбена дупка в дъските.

Стражът до вратата вдигаше боздуган, устата му бе отворена, готова да изкрещи. Шенкт прескочи падащата на пода натрошена на парчета маса и го удари с кокалчетата на юмрука си. Гръдният кош на мъжа се пръсна, тялото се превъртя, боздуганът изхвръкна от безжизнената ръка. Шенкт пристъпи напред и хвана падащата монета на Саджаам.

Издиша и времето отново върна нормалния си ход.

Последните два трупа паднаха на пода. Прахолякът от мазилката се слегна. Ботушът на татуирания потупваше по пода, защото кракът му подритваше, докато той умираше. Един от другите стенеше, но не му оставаше много. Последните капки кръв падаха върху счупените стъкла, парчетата дърво и труповете. Една възглавница се беше скъсала и във въздуха летеше облак перушина.

Юмрукът на Шенкт затрепери пред смаяното лице на Саджаам. От него се вдигна пара и стопеното злато потече между пръстите към китката. Той отвори юмрук и показа дланта си, оцапана с тъмна кръв и лъскаво злато.

— Ни ези, ни тура.

— Е-е-е-ба си. — Заекващият все още седеше на стола си и стискаше картите, целият опръскан с кръв.

— Ей, заекващият. Само ти ще живееш.