Отмъщението на Монца

Погледна нервно към вратата между неговата и нейната стая. Скоро щеше да се събуди. Да пищи отново, което беше достатъчно лошо, или да мълчи, което я караше да се чувства още по-зле. Моментът, в който я поглеждаше с единственото си око. Обвиняващият поглед. Знаеше, че трябва да му е благодарна и да се грижи за него, както се бе грижила за брат си. Но част от нея желаеше само да го рита безспир. Може би, когато Бена умря, всичко човешко и топло в нея беше изгнило на онзи планински склон.

Свали ръкавицата и погледна ръката си. Розовите белези от наместването на костите. Дълбоката линия, прорязана от жицата на Гоба. Сви пръстите си в юмрук — освен кутрето, което продължаваше да стърчи упорито, като ветропоказател. Не болеше като едно време, но достатъчно, че да я накара да се намръщи. Болката преряза страха и смачка колебанията.

— Отмъщение — прошепна тя. Единственото важно беше да убие Ганмарк. Ганмарк с мекото тъжно лице и воднистите очи. Колко спокойно прободе Бена в корема. Как претърколи трупа му през парапета. „Готово“. Стисна юмрук още по-силно и го захапа със зъби.

— Отмъщение. — За Бена и за нея. Тя беше Касапина на Каприл, безстрашна и безмилостна. Змията на Талинс, смъртоносна като пепелянка и също толкова безжалостна. Да убие Ганмарк и после…

— Който е следващ. — Ръката й спря да трепери.

От коридора се чуха тичащи стъпки. Чу викове в далечината. Не различаваше думите, но страхът беше ясно доловим. Отиде до прозореца и го отвори. Стаята, или килията й, беше високо в северното крило на двореца. Нагоре по течението на Визер имаше мост, по който търчаха дребни фигурки. Дори от такова разстояние личеше, че бягат, за да спасят живота си.

Добрият генерал разпознава миризмата на паника, а тук направо вонеше. Армията на Орсо беше овладяла стените. Започваше разграбването на Визерин. Ганмарк вероятно приближаваше двореца, за да докопа колекцията на херцог Салиер.

Вратата изскърца и Монца се обърна. Капитан Лангриер, с талинска униформа и торба в ръка. Отляво на кръста й висеше меч, отдясно — дълга кама. Монца нямаше никакво оръжие и болезнено осъзнаваше това. Отпусна ръце, за да прикрие готовността си да се бие. И по-вероятно да умре.

— Значи наистина си Муркато, а?

— Да.

— Суит Пайнс? Муселия? Хай Бенк? Спечели всичките тези битки?

— Точно така.

— Ти ли нареди да избият всички в Каприл?

— Какво искаш, по дяволите?

— Херцог Салиер се съгласи с твоя план. — Лангриер хвърли торбата на пода. Вътре бяха униформите, събирани от Дружелюбния по време на обсадата. — Обличай се. Не знаем колко време имаме, преди твоят приятел Ганмарк да цъфне тук.

Значи щеше да живее. Поне засега. Монца извади лейтенантска куртка, навлече я над ризата си и започна да се закопчава. Лангриер продължи:

— Исках само да ти кажа… докато имам възможност. Такова… Че винаги съм ти се възхищавала.

Монца я зяпна.

— Какво?

— Като жена. Войник. На това, което постигна. Може да си враг, но за мен винаги си била нещо като герой…

— Мислиш ли, че ми пука? — Монца не знаеше кое я отвращава повече. Това, че я наричат герой, или кой го казва.

— Не можеш да ме виниш, че не ти повярвах. Мислех, че човек с твоята репутация ще е по-корав в подобно положение…

— Гледала ли си как вадят окото на някого и да знаеш, че си следващата?

Лангриер се позамисли.

— Не точно.

— Пробвай. Да видим тогава колко корава ще излезеш. — Монца извади някакви ботуши, които не бяха съвсем зле.

— На. — Лангриер й подаде пръстена на Бена с блестящия рубин. — На мен и без това не ми отива.

Монца го сграбчи и го надяна на пръста си.

— Какво? Връщаш ми откраднатото и очакваш, че сме квит ли?

— Виж, съжалявам за окото на човека ти и така нататък. Но разбери, не беше заради теб. Някой е заплаха за града ми и аз трябва да го разкрия. Не ми харесва, но трябва да се направи. Не се преструвай, че не си вършила и по-лошо. Не очаквам да станем приятелки. Но засега ще работим заедно и трябва да оставим миналото зад гърба си.

Монца продължи да се облича мълчаливо. Беше си вярно. Беше правила и по-лошо. Или поне гледаше. Даваше заповеди, което не беше по-хубаво. Нахлузи нагръдника, явно взет от някой млад офицер, защото й ставаше добре, и закопча каишите.

— Трябва ми нещо, с което да убия Ганмарк.

— Щом стигнем градината, не преди…

Монца видя как някаква ръка се протяга към камата на Лангриер. Тя понечи да се извърти, но острието щръкна от гърлото й. Лицето на Тръпката се надвеси над нейното. Пребледняло и измъчено. На превръзката му, на мястото на окото, имаше петно. Лявата му ръка обгърна Лангриер и я притегли. Близко, като любовник.

— Не е заради теб, разбери. — Почти целуваше ухото й, а кръвта покапа по върха на камата и надолу по шията й. — Ти ми отне окото, аз ти отнемам живота. — Тя отвори уста, езикът й се показа и от него закапа кръв по брадичката. — Не ми харесва. — Лицето й стана мораво. — Но трябва да се направи. — Краката й заритаха и той я вдигна във въздуха. — Съжалявам за гушката ти. — Острието преряза гърлото и кръвта зашуртя към леглото и стената.