— Е-е-ббб…
— Пощадявам те. Изчезвай, преди да размисля.
Мъжът хвърли картите и тръгна с клатушкане към вратата. Шенкт го изгледа. Добре беше да пощади поне един.
Обърна се и видя, че Саджаам вдига стола над главата си. Столът се счупи в рамото на Шенкт, парчетата се посипаха по пода. Напразен опит — той дори не го усети. Ръбът на дланта му удари ръката на чернокожия и я счупи като съчка. След това Шенкт го блъсна и той се затъркаля по пода.
Шенкт тръгна след него. Меките му обувки не издаваха никакъв звук и сякаш сами намираха път между останките. Саджаам се закашля, поклати глава и започна да се влачи по гръб към стената. Петите на бродираните му гуркулски чехли оставяха дири в кръвта, праха, перушината и треските, които се бяха слегнали на пода, като есенен горски пейзаж.
— Човек спи през по-голяма част от живота си — дори когато е буден. Имаме толкова малко време, но въпреки това го пилеем безгрижно. Гняв, ярост и съсредоточаване върху безсмислени неща. Това чекмедже пак заяжда. Какви карти има този отляво и колко пари ще измъкна от него? Ех, да бях по-висок. Какво ли ще има за вечеря, писна ми от ряпа…
Шенкт бутна един труп от пътя си с върха на обувката.
— Само в такива моменти се осъзнаваме, вдигаме очи от калта към небесата, съсредоточаваме се върху настоящето. Сега оценяваш колко ценен е всеки момент. Това е моят дар за теб.
Саджаам стигна до стената и успя да се изправи, опрял гръб на нея. Ръката му висеше безпомощно.
— Презирам насилието. Това е последният инструмент на глупаците. — Шенкт спря на крачка от него. — Така че хайде да спрем с глупостите. Къде е Монцаро Муркато?
Трябваше да признае, че Саджаам имаше кураж — посегна към ножа си.
Пръстът на Шенкт потъна между гърдите и рамото му, точно под ключицата. Прониза ризата, кожата и плътта — нокътят му остърга кокала — и натисна тялото на Саджаам към стената. Чернокожият изпищя и ножът падна от увисналата му ръка.
— Казах да спрем с глупостите. Къде е Муркато?
— Последно чух, че е във Визерин! — Гласът на Саджаам трепереше от болка. — Във Визерин!
— Насред обсадата? — Саджаам кимна. Окървавените му зъби бяха стиснати яко. Ако още не бе превзет, Визерин щеше да падне, докато Шенкт успееше да стигне там. Но той не зарязваше работата наполовина. Трябваше да приеме, че е жива, и да продължи преследването. — Кой е с нея?
— Някакъв северняк, викат му Тръпката! Един от моите, Дружелюбния! Затворник! Затворник от Убежището!
— Друг? — Шенкт завъртя пръст в раната. Кръвта потече покрай втвърдяващото се злато, надолу по китката, и закапа от лакътя, кап, кап, кап.
— Аааа! Свързах я с един отровител, казва се Морвийр! В Уестпорт! А в Сипани с една жена, Витари! — Шенкт се намръщи. — Жена, която си разбира от работата!
— Муркато, Тръпката, Дружелюбния, Морвийр… Витари.
Отчаяно кимане.
— И накъде ще тръгне тази смела дружина след това?
— Не знам! Ааах! Тя каза седем мъже! Седемте, които са убили брат й! Аа! Може би Пуранти! Пред армията на Орсо! Ако спипа Ганмарк, може да пробва с Верния, Верния Карпи!
— Може би. — Шенкт извади пръста си с лек засмукващ звук и Саджаам падна на пода. Мокрото му от пот лице беше разкривено от болка.
— Моля те — изпъшка той. — Мога да ти помогна. Да ти помогна да я откриеш.
Шенкт клекна до него. Окървавените му ръце висяха от коленете на окървавените панталони.
— Вече ми помогна. Другото го остави на мен.
— Имам пари! Имам пари.
Шенкт не каза нищо.
— Мислех да я издам на Орсо, когато цената стане достатъчно висока.
Отново нищо.
— Това няма да ми помогне, нали?
Мълчание.
— Казах на тая кучка, че един ден ще ме затрие.
— Прав си бил. Дано това те успокои.
— Не особено. Трябваше да я убия още тогава.
— Но реши да изкараш малко пари. Искаш ли да кажеш нещо?
Саджаам го изгледа.
— Какво да кажа?
— Някои хора държат на последните думи. А ти?
— Какво си ти? — прошепна Саджаам.
— Бил съм много неща. Ученик. Пратеник. Крадец. Войник в древни войни. Слуга на могъщи сили. Участник във велики събития. Сега? — Шенкт изду недоволно бузи и огледа пръснатите из стаята осакатени тела. — Сега съм човек, който урежда чужди сметки.
Майстор на меча
Ръцете на Монца трепереха, но това не я изненадваше. Опасност, страх, неяснота дали ще преживее следващия момент. Брат й бе убит, тялото й бе осакатено, всичко, което бе постигнала, беше изгубено. Болката, трескавата нужда от хъск, невъзможността да се довери на някого, ден след ден, седмица след седмица. Освен това беше причинила толкова смърт в Уестпорт и Сипани, че това тежеше на раменете й като товар камъни.
Последните месеци можеха да накарат всеки да се разтрепери. А може би беше и заради това, че беше гледала как вадят окото на Тръпката и очакването тя да е следващата.