Отмъщението на Монца

— А, добър ви ден! — Не очакваше, че някога ще е толкова доволна да чуе дразнещото квичене на Кастор Морвийр. — Исках да видя известната колекция на херцога на Визерин, но май съм се объркал! Някой от вас, любезни люде, да знае къде мога да я открия? Чух, че притежавал най-великата творба на Бонатин!

Монца посочи през рамо с окървавения си палец падналата статуя.

— На живо не е толкова хубава!

Витари се появи до отровителя и започна да спуска въже.

— Спасени сме — каза Дружелюбния със същия тон, с който щеше да каже: „Мъртви сме“.

На Монца не й бяха останали сили да се зарадва. Даже не знаеше да се радва ли въобще.

— Дей, Тръпка, качвайте се.

Дей хвърли арбалета и се затича. Севернякът се намръщи към Монца, но я последва.

Дружелюбния кимна към Коска.

— Ами той?

Старият наемник се бе унесъл, очите му бяха затворени.

— Ще трябва да го пренесем. Вдигни го.

Затворникът пъхна една ръка под гърба му и понечи да го вдигне. Коска трепна, отвори очи и се намръщи.

— Ох! Не, не, не, не…

Дружелюбния го положи внимателно на земята. Коска поклати глава, дишаше тежко.

— Няма да си изхрача дробовете по въжето само за да умра на покрива. Мястото е добро, а и времето също. Обещавах си да го направя от години. Веднъж пък може да си удържа на думата.

Монца клекна до него.

— Предпочитам да те нарека лъжец отново, но да продължиш да ми пазиш гърба.

— Стоях там… само защото ми харесва задникът ти. — Той се намръщи, оголи зъби и изстена.

Тропането по решетката се усилваше.

Дружелюбния му подаде меча.

— Ще дойдат. Искаш ли го?

— За какво ми е? Точно играта с него ме докара до това положение. — Опита да се намести, направи гримаса и се отпусна отново. Кожата му бе започнала да придобива восъчния оттенък на труп.

Витари и Морвийр успяха да прехвърлят Тръпката през парапета. Монца се обърна към Дружелюбния.

— Твой ред е.

Той я погледна, после се обърна към Коска.

— Искаш ли да остана?

Старият наемник стисна огромната му ръка и се усмихна.

— Дълбоко съм трогнат от предложението ти. Но не, приятелю. По-добре да остана сам. Хвърли заровете си заради мен.

— Ще ги хвърля. — Дружелюбния тръгна към въжето, без да се обръща. Монца го изгледа. Краката, рамото и ръцете й горяха. Всъщност всичко я болеше. Обходи с очи пръснатите в градината трупове. Сладка победа. Сладко отмъщение. Хора, превърнати в мърша.

— Направи ми една услуга — каза Коска с тъжна усмивка, сякаш отгатнал мислите й.

— Ти се върна за мен, нали? Каквото кажеш.

— Прости ми.

Тя изхлипа — полуплач, полусмях.

— Какво да ти простя? Нали аз те предадох!

— Какво значение има? Коварството е навсякъде. Прошката е рядкост. Искам да си отида без дългове. Освен парите, дето дължа в Осприя. И в Адуа. И в Дагоска. — Той махна немощно с окървавената си ръка. — Да се ограничим до дълговете към теб.

— Това мога да направя. Вече сме квит.

— Добре. Живях като лайно. Доволен съм, че поне умирам както трябва. Тръгвай.

Част от нея искаше да остане, когато войниците на Орсо нахлуеха, и да се увери, че всички дългове са платени. Но не чак толкова голяма част. Не се влияеше особено от сантименти. Орсо трябваше да умре и ако тя загинеше тук, кой щеше да го убие? Измъкна калвеса от земята, прибра го в ножницата и тръгна без повече приказки. Думите бяха излишни в подобен миг. Тя изкуцука до въжето и го уви около бедрата и китката си.

— Давай!

От покрива се виждаше целият град. Широката извивка на Визер и елегантните мостове. Множеството кули и извисяващите се пушеци от пожарите. Дей беше намерила отнякъде круша и я гризеше лакомо. Вятърът развяваше русите й къдрици, а сокът капеше по брадичката й.

Морвийр посочи с брадичка кръвопролитието в градината.

— С облекчение забелязвам, че в мое отсъствие сте свели клането до необходимия минимум.

— Някои неща не се променят — озъби се Монца.

— Коска? — попита Витари.

— Няма да дойде.

Морвийр се усмихна мръсно.

— Този път не успя да си спаси кожицата, а? Значи дори пияницата може в крайна сметка да се промени.

Въпреки че я беше спасил, Монца щеше да го прониже, ако разполагаше с поне една здрава ръка. Като гледаше как се мръщи Витари, и тя се чувстваше по същия начин.

— Да оставим щастливите поздравления за лодката — каза Витари. — Градът е пълен с войници на Орсо. Време е да отплаваме към морето.

Монца погледна надолу за последен път. В градината всичко бе спокойно. Салиер се бе свлякъл от пиедестала и лежеше по гръб, с разперени ръце, сякаш приветстваше скъп приятел. Ганмарк лежеше по очи, пронизан от огромния бронзов меч на статуята, главата му сякаш се поклащаше. Коска седеше със затворени очи и ръце в скута, а на лицето му имаше лека усмивка. Откраднатата му униформа беше обсипана с бели цветчета.

— Коска, Коска — прошепна Монца. — Какво ще правя без теб?

V

Пуранти