Отмъщението на Монца

Коска изкрещя като луд и скочи към него. Ганмарк се наведе под удара му, протегна се отдолу и го прониза ловко в корема. Мечът на Коска се удари в пищяла на Воина и изхвърча от ръката му, заедно с парченца от статуята. Генералът измъкна оръжието си и Коска се свлече на колене и изпъшка.

— Готово. — Ганмарк се обърна към нея. Най-прочутото произведение на Бонатин се извисяваше над него. Няколко късчета от глезена се отрониха. Мястото беше напукано и от предишния удар на Монца. — Трябва да призная, че ме накарахте да се поизпотя. Ти си жена, или по-скоро беше, с невероятна решимост. — Коска се влачеше по калдъръма към тях. — Но гледаш само напред и не поглеждаш към онова, което става около теб. Към естеството на великата война, в която участваш. Към хората, които са ти най-близки. — Ганмарк извади отново кърпичката, попи потта си и внимателно обърса кръвта от меча. — Херцог Орсо и Талинс може да са средство в ръцете на „Валинт и Балк“, но ти си само едно просто острие. — Докосна блестящия връх на меча си с пръст. — Винаги мушкащо, винаги убиващо, но без да се запита защо. — Чу се леко пукане и мечът на статуята зад него леко се разклати. — Както и да е. Вече няма значение. За теб битката приключи. — Ганмарк — продължаваше да се усмихва тъжно — пристъпи към нея. — Последните ти жалки думи?

— Умри — изръмжа Монца през стиснати зъби. Воинът се наклони леко.

— След теб обаче.

Чу се трясък. Кракът на Воина се пречупи и огромната статуя полетя неудържимо напред.

Ганмарк дори не успя да се обърне. Гигантският меч на Столикус го улучи между раменете, събори го на колене, излезе през корема му, разби се в калдъръма и опръска охлузеното лице на Монца с кръв и отломки. Ходилата останаха на пиедестала, а останалото от краката се натроши на мускулести късове след облак бял мраморен прах. Цял от бедрата нагоре, най-великият воин се взираше мрачно в генерала на Орсо, когото бе затиснал и пронизал с гигантския си меч.

Ганмарк изгъргори като вода, изтичаща от вана, и изкашля кръв върху униформата си. Главата му клюмна, мечът падна от безжизнената му ръка.

За момент се възцари тишина.

— Ей на това му викам късмет — изхриптя Коска. — За него лош де.

Четирима мъртви, оставаха трима. Монца видя как някой наднича от колонадата, направи гримаса и хвана меча си. Не беше сигурна коя от двете й ръце е по-зле. Появи се Дей, със зареден арбалет. Дружелюбния се тътреше зад нея с нож и сатър в отпуснатите си ръце.

— Довърши ли го? — попита момичето.

Монца погледна пронизания от бронзовото острие Ганмарк.

— Столикус го довърши.

Коска беше допълзял до една череша и бе опрял гръб на стъблото. Приличаше на човек, който си почива в топъл пролетен ден. Ако не беше окървавената ръка, с която притискаше корема си. Монца изкуцука до него, заби меча си в тревата и клекна.

— Дай да видя. — Замота се с копчетата на униформата, но преди да стигне до второто, Коска хвана ръцете й — осакатената и току-що прободената — и изпъшка:

— От години чакам да ми разкъсаш дрехите, но точно днес ще ти откажа. Свършен съм.

— Ти? Никога.

Той стисна ръцете й по-силно.

— Право в корема, Монца. Свършен съм. — Очите му се стрелнаха към портата и Монца чак сега чу виковете на войниците, които се мъчеха да отворят решетката. — Скоро ще си имате други проблеми. Все пак стигна до четири от седем, момиче. — Той се усмихна. — Не очаквах да ги докараш дотолкова.

— Четири от седем — прошепна Дружелюбния зад нея.

— Иска ми се и Орсо да бе сред тях.

— Е. — Коска повдигна вежди. — Желанията са хубаво нещо, но не вярвам, че ще успееш да ги убиеш всичките.

Тръпката се приближи бавно. Дори не обърна внимание на трупа на Ганмарк.

— Няма ли други?

— Тук не. — Дружелюбния кимна към решетката. — Но там има.

— Явно. — Севернякът спря до тях. Отпуснатата брадва, нащърбеният щит, бледото лице и бинтовете бяха опръскани и омазани с тъмночервено.

— Добре ли си? — попита Монца.

— Честно казано, не знам.

— Питам дали си ранен?

Той докосна бинтовете с ръка.

— Не повече, отколкото преди да започнем… Днес май съм любим на луната, както казват по хълмовете. — Окото му се стрелна към окървавеното й рамо и прободената длан. — Тече ти кръв.

— Ще ми мине.

— Да те превържа?

Тя кимна към портата, където глъчката на талинските войници се усилваше.

— Ще сме късметлии, ако имаме време да умрем от загуба на кръв.

— Сега какво?

Отвори уста, но не каза нищо. Нямаше смисъл да се бие, дори да разполагаше със сила. Дворецът беше пълен с войници на Орсо. Нямаше смисъл да се предава, дори да беше от този тип. Щяха да имат късмет, ако ги откараха до Фонтецармо, преди да ги убият. Бена винаги я предупреждаваше, че не мисли достатъчно напред, и май имаше право…

— Имам идея. — Лицето на Дей се озари от неочаквана усмивка. Монца проследи сочещия й към покрива пръст и примижа срещу слънцето. На фона на яркото небе клечеше черна фигура.