Отмъщението на Монца

— Приемам, разбира се. Спечелихте ме още като казахте, че ще платите двойно — излъга тя.

Орсо се усмихна.

— Усещам, че двамата ще сме си много полезни, генерал Муркато. Очаквам вести за утрешната ви победа. — След това излезе.

Входът на шатрата изплющя, а Монца зашлеви брат си и го събори на земята.

— Какво направи, Бена? Какво направи?!

Той я изгледа навъсено и докосна разкървавената си уста.

— Мислех, че ще си доволна.

— Напротив! Мислел си, че ти ще си доволен. Е, надявам се, че си.

Но нямаше какво да прави, освен да му прости и да се възползва от обстоятелствата. Той й беше брат. Единственият, който я познаваше истински. Сесария, Виктус, Андич и останалите капитани се бяха съгласили. Беше им писнало от Никомо Коска. Нямаше връщане. На следващия ден по зазоряване заповяда на войниците си да щурмуват истински. Какво друго можеше да направи?

Вечерта седеше в стола на Коска, Бена се хилеше до нея, а новозабогателите капитани пиеха за нейно здраве. Всички — освен нея — се смееха. Тя мислеше за Коска, за всичко, на което я бе научил и което му дължеше, и как му се бе отплатила. Не беше в настроение да празнува.

Освен това беше капитан-генерал на Хилядата меча. Не можеше да си позволи да се смее.

Шестици

Заровете показваха шестици.

В Съюза наричаха това хвърляне слънца, като слънцето на знамето им. В Баол го наричаха двойно, защото казиното плащаше двойно. В Гуркул бе Пророка или Императора, в зависимост от лоялността на хората. В Тонд беше Златната дузина. В Хилядата острова — Дванайсетте вятъра. В Убежището наричаха двете шестици Тъмничаря, защото тъмничарят винаги печели. В целия Кръг на света хората се радваха при този резултат, но на Дружелюбния му беше все едно. Той не печелеше нищо. Насочи вниманието си към големия мост на Пуранти и хората, които вървяха по него.

Лицата на статуите бяха изгладени от времето, настилката беше напукана, а парапетът изронен, но шестте арки все още се извисяваха грациозно, без да се притесняват от огромната височина. Големите каменни постаменти, на които стояха, високи шест пъти по шест разтега, все още отблъскваха бурната вода. Имперският мост беше на повече от шестстотин години, но си оставаше единственият път през дефилето на Пура по това време на годината. Единственият сухоземен път към Осприя.

Армията на Великия херцог Рогонт маршируваше стройно, в редица по шестима. Тропотът на ботушите беше като могъщо сърце, допълнен от подрънкването на доспехи и юзди, подвикванията на офицерите, мърморенето на зяпачите и бученето на водата отдолу. Преминаваха цяла сутрин, по роти, батальони и полкове. Движеща се гора от копия, проблясващ метал и протрита кожа. Прашни, мръсни, решителни лица. Гордите флагове висяха отпуснати в безветрения ден. Редица номер шестстотин беше преминала преди малко. Около четири хиляди души бяха прекосили реката, а оставаха поне още толкова. Продължаваха да вървят — шест, по шест, по шест.

— Добър ред. Като за отстъпление. — След Визерин гласът на Тръпката беше преминал в гърлен шепот.

— Това е специалитетът на Рогонт — изсумтя Витари. — Има страшно много практика.

— Човек трябва да оцени иронията — обади се Морвийр, който наблюдаваше преминаващата войска с леко мръщене. — Днешните горди легиони маршируват върху останките на вчерашната империя. Така е с военния блясък. Високомерие от плът.

— Невероятно проницателно — подметна Муркато. — Пътуването с великия Морвийр е едновременно приятно и образователно.

— Аз съм едновременно философ и отровител. Не се притеснявайте, заплащането ми покрива и двете. Възнаграждението е за безкрайната ми мъдрост, отровата е без пари.

— Нима късметът ни няма край? — озъби се тя.

— Има ли въобще начало? — измърмори Витари.